„Алекс, проклетнико, обади се веднага!“
— Алекс Дарби.
— Алекс, трябва веднага да дойдеш. На задния паркинг.
Дарби долови напрежението в гласа на Мастърсън.
— Господи, какво е станало?
— Бусът е тук. Вратата беше оставена отворена. Чантата на Бетси е на задната седалка. Бетси обаче я няма. Тая работа никак не ми харесва.
— Тръгвам веднага, Джак.
— Подай ми радиостанцията и изключи високоговорителите — нареди Алекс Дарби на шофьора. — Връщаме се в „Канзас“. Дай малко газ.
— Si, senor — отвърна послушно човекът, протегна се към слушалката на радиостанцията, оставена на седалката до него, и я подаде на Дарби. Късовълновата радиостанция даваше възможност да говорят на кодирана честота.
Твърдеше се, че кодът е непробиваем. Малцина вярваха на това твърдение.
Алекс нагласи микрофона.
— Дарби до Лауъри.
Микрофонът изпращя почти веднага.
— Слушам те, Алекс. Какво става?
— Току-що ми позвъни Джак Мастърсън. Нещо необичайно става в „Канзас“ на Авен…
— В „Сан Исидро“ ли? — прекъсна го Лауъри. — За този „Канзас“ ли ми говориш?
— Именно. Ванът му е там, чантата на жена му е на задната седалка, но съпругата я няма. Джак ми се стори много притеснен.
— Ще позвъня на ченгетата в „Сан Исидро“ — успокои го Лауъри. — Аз съм в „Белграно“, на десетина-дванайсет минути. Идвам.
— Благодаря, Кен.
— Да се надяваме, че е в кенефа и си пудри носа — отвърна Лауъри. — Ще се видим там. Край на съобщението.
Джак Мастърсън оглеждаше паркинга и обръщаше специално внимание на всичко наоколо, докато избираше друг номер на мобилния.
— Първи пост, щаб-сержант Тейлър — обади се дежурният пехотинец в посолството, когато вдигна телефона, известен само на шепа служители.
— Обажда се Мастърсън. Трябва да разговарям с Кен Лауъри.
— Господине, той си тръгна от посолството. Ако имате възможност, потърсете го по радиостанцията.
— Нямам радиостанция, дявол да го вземе. Свържи се с него и му кажи да ме набере на мобилния. Кажи му, че е спешно.
— Да, господине.
(ПЕТ)
Резиденцията
„Авенида Либертадор“ и „Кале Джон Ф. Кенеди“
„Палермо“, Буенос Айрес, Аржентина
21:10, 20 юли 2005
— Hola? — обади се посланик Хуан Мануел Силвио, когато вдигна слушалката на телефона, оставен до креслото в хола на третия етаж на резиденцията.
— Обажда се Алекс, господин посланик. Възникна проблем.
— Казвай.
— По всичко изглежда, че преди половин час Бетси Мастърсън е била отвлечена от паркинга на „Канзас“ в „Сан Исидро“.
Посланикът мълча дълго. Винаги подбираше думите си много внимателно.
— Кен Лауъри знае ли какво става? — попита най-сетне той.
— Да, господине. В колата на Кен съм, пътуваме от „Канзас“ към центъра.
— Ами Джак?
— Убедих го да се прибере. Жена ми е тръгнала към тях.
— Алекс, можете ли двамата с Кен да дойдете у нас? — попита Силвио. — Няма да е зле и Тони Сантини да дойде. Аз ще му позвъня.
Антъни Дж. Сантини, записан в телефонния указател на посолството като заместник финансов аташе, бе в действителност агент на Тайните служби, изпратен в Буенос Айрес, както сам се изразяваше, „да търси шавливи парички“. Това означаваше както фалшива валута, така и изпирането на незаконно придобити пари.
— Ще му позвъня, господине.
— Чакам те, Алекс. Благодаря ти — отвърна посланикът и затвори.
— На кого ще звъниш? — попита Кен Лауъри.
— На Тони Сантини — отвърна Алекс Дарби. — Посланикът иска и той да дойде.
— В резиденцията или в посолството?
— В резиденцията — поясни Дарби и добави: — Май Тони е единственото подобие на агент от ФБР, с когото разполагаме.
В момента в посолството нямаше „аташета по правните въпроси“ — агенти на ФБР. Шестима бяха изпратени „от другата страна на реката“, за да следят за пране на пари. Прането на пари в Аржентина бе почти ликвидирано, след като преди няколко години без всякакво предупреждение аржентинското правителство прехвърли доларовите депозити в песо при изключително неизгоден курс, а след това секвестира песото. Международните наркопласьори нямаха доверие нито на аржентинските банки, нито на икономиката на страната, затова изнесоха операциите си по пране на пари в Уругвай и на други места.
Дарби натисна копчето за автоматично избиране, за да се чуе със Сантини.
Посланик Хуан Мануел Силвио бе висок, строен мъж с хубаво тяло и светла кожа, винаги ходеше с изпънат гръб. Когато отвори вратата на апартамента в резиденцията, Алекс Дарби си каза, че аристократичната му сдържаност напомня за манекените, които представяха по рекламите дванайсетгодишно уиски и часовници по за десет хиляди долара.