Той бе американец от кубински произход, дошъл в Щатите още като дете, по време на режима на Кастро. Семейството му пристигнало в Маями на четирийсет и шест футовата яхта за риболов само с дрехите на гърба и огромна кутия за пури, натъпкана с бижутата на майка му и банкноти от по сто долара.
— Баща ми бе един от малцината, които съзнаваха ясно, че Кастро е истинска заплаха — бе признал веднъж пред Дарби. — Лошото бе, че не прецени колко бързо Кастро ще влезе в Хавана.
Дарби знаеше, че посланикът не се перчи, напротив. Силвио бе горд — възхищаваше се чистосърдечно от кубинците, пристигнали в Маями „само с дрехите на гърба си“ и с времето успели да се издигнат. С тези думи искаше да стане ясно, че за неговото семейство е било много по-лесно, отколкото за останалите бегълци.
Силвио бе завършил алма матер на баща си, колежа „Спринг Хил“, учебно заведение, създадено от йезуити в Мобайл, Алабама, където са се обучавали много поколения от децата на видни и богати латиноамериканци, след това завършил право в „Харвард“, а после защитил докторат по политическа икономия в университета на Алабама.
Бе постъпил на работа в Държавния департамент непосредствено след завършването си.
Често се шегуваше:
— Баща ми е преценил, че семейството трябва да даде един син, който да служи на Съединените щати. Аз бях най-малкият, така че за искрена радост на братята ми виж къде се озовах, докато те се пекат на слънце в Маями.
Алекс Дарби харесваше посланика и като човек, и като професионалист. Беше работил и в други американски посолства — с дипломати от кариерата и други, назначени по политически причини, — които показваха стряскащо безхаберие и невежество по отношение на геополитиката и историята и гледаха на представителите на ЦРУ, най-вече на ЦРУ и останалите „парашутисти“ в посолството — от ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Тайните служби, дори на военните аташета, които изпращаха от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, — като на опасни досадници, които трябваше да бъдат държани изкъсо, за да не притесняват гостите по дипломатически коктейли и да не съсипват приятната атмосфера.
Посланик Силвио бе наясно, че комунизмът в Латинска Америка не е изкоренен; че представлява истинска заплаха за Съединените щати; че ислямският фанатизъм надига глава в Латинска Америка, става все по-силен и представлява огромна заплаха за САЩ, че наркопазарът осигурява финансиране и на едните, и на другите.
Подкрепата, която оказваше на Дарби и останалите „парашутисти“, улесняваше работата им, макар този факт силно да дразнеше „истинските“ дипломати в посолството.
Посланикът изслуша доклада на Дарби за случилото се и остана замислен над чутото. След това се обърна към Лауъри и Сантини, за да попита дали имат нещо да добавят.
— Не, господине — отвърна Лауъри, а Сантини поклати глава.
— Приоритетът ни — започна посланикът — е да върнем Бетси на семейството й, а след това да помогнем на Джак да преодолее кризата. Някакви предложения?
Тримата мъже поклатиха глави. Обади се единствено Лауъри.
— Не, господине.
— Предполагам, че от Федералната полиция са се заели със случая, нали?
— Да, господине — потвърди Лауъри.
— Смяташ ли да включиш аржентинското разузнаване, Алекс?
— Според мен, господине, те вече знаят какво се е случило — отвърна Дарби. — Но мога да завъртя един-два телефона…
— Да изчакаме с обажданията. Според вас от разузнаването уведомили ли са Външно министерство?
— Предполагам, господине. Федералната полиция вече го е сторила.
— Смятате ли, че мотивът е политически? Имаме ли основание да предполагаме, че е терористичен акт?
— Не бива да отхвърляме и тази възможност — потвърди Дарби. — Въпреки че все си казвахме, че екстремистите или ще сложат бомба в посолството, или ще се опитат да ви убият, когато пътувате…
— Да не би да мислите, че става въпрос за обикновено отвличане? — прекъсна го Силвио.
— Честно казано, господине, не знам какво да мисля. Според мен най-вероятно е това.
— Но да отвлекат не просто американска гражданка, а член на дипломатическия корпус… май не е много умно.
— Това ще накара и разузнаването, и полицията да се надигнат от мързеливите си… да се задействат — обясни Лауъри. — Случаят ще постави правителството в много неловко положение.
— Господин Сантини? Вие какво мислите?
— Не мога да кажа много, господине. От опита си с хора, които социолозите наричат „криминални елементи“, мога да потвърдя, че те вършат глупости, защото обикновено са глупави.