— Не, господине.
— А имаш ли фрак?
— Да, господине.
— Значи решено. Отиваме на прием в унгарското посолство. Когато задам на посланика въпрос, на който той не желае да отговори, той изведнъж забравя, че знае английски. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да, господине.
— Къде научи унгарски?
— Още като дете, лелята на майка ми, унгарка, живееше с нас. Тя ме научи.
— Браво. Добре, Чарли, ще съобщя на Джоуел да мине да те вземе, преди да минете през нас. Къде живееш?
— Мога да ви чакам тук, господине.
— Казах, че Джоуел ще те вземе. В кой хотел си?
— В „Мейфлауър“, господине.
— В „Мейфлауър“ ли? — попита Хол. — Това не е ли доста скъпо място за човек, който разчита на заплатата на майор?
— Да, господине, скъпо е.
— Джоуел ще те вземе в седем без пет — разпореди се Хол и реши, че за момента е най-добре да не пита как така Кастило може да си позволи да живее в скъпия хотел. — Чакай го навън, на входа.
— Добре, господине.
В мига, в който Кастило затвори вратата, Хол посегна към слушалката на червения телефон на бюрото и натисна копчето, което му осигуряваше обезопасена линия с главнокомандващия на Центъра на обединеното командване.
— Здрасти, Мат. — Нейлър се обади след първото позвъняване. — Какво става?
— Току-що разбрах, че новоназначеният ми изпълнителен асистент, майор Кастило, си е взел стая в „Мейфлауър“. Как ще плати?
— Ще приемеш ли за отговор „Няма проблем“?
— Не.
— Виж, Чарли ми каза, че си е взел малък апартамент в „Мейфлауър“ — обясни Нейлър. — Сметката ще бъде покрита от „Кастило Ентърпрайзис“ в Сан Антонио. Или може би от „Тагес Цайтунг“.
— Кое?
— Това е вестник — всъщност верига от вестници — който Чарли притежава в Германия.
— Ти май не си ми казал нищо за него, Алън.
— Не си ме питал. Питаше за човек, който да ти носи куфарите и да говори испански. Пратих ти точно човека, който искаше.
— Каква е връзката ти с Чарли, Алън? Освен обичайните взаимоотношения между генерал с четири звезди и един от петте хиляди майори, които щъкат наоколо?
— Елейн го приема — трябва да призная, аз също — като третия ни син. Познаваме го още от времето, когато беше дванайсетгодишно сираче.
— И това си пропуснал да ми съобщиш.
— Не си ме питал, Мат — отвърна Нейлър. — Какво има, да не би да искаш да ми го върнеш?
— Не е това — отвърна Хол. — Ще предположа, че няма други скрити тайни, затова мога да ти кажа, че ще бъде изключително полезен.
Истината бе, че майор — в момента изпълнителен асистент — Кастило криеше още тайни, ала много бързо се оказа незаменим помощник на секретаря на Вътрешна сигурност. Освен това успя много добре да се сработи с останалата част от екипа. И Мери-Елън Кенсингтън, и Агнес Форбисън бяха очаровани от него. Хол реши, че това се дължи на майчинските им инстинкти, ала пред съпругата си призна, че и двете са малко влюбени в Кастило.
— Той е от онези мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък.
— Мразя мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък — бе заявила Джанис Хол.
В деня, когато Джанис мина през кабинета на секретаря и се запозна с Кастило, подхвърли на съпруга си, че трябва да го поканят на вечеря.
— Сигурно е много самотен в хотела — бе решила тя — и една домашно сготвена вечеря ще му се услади.
— Ти не мразеше ли мъжете, около които жените пърхат като пеперуди около пламък?
— Вината не е негова, а и той е приятен. Покани го.
Още от самото начало Кастило се разбираше чудесно и с Джоуел Исаксън, и с Том Макгайър. Хол малко се притесняваше за взаимоотношенията им, защото момчетата от Тайните служби не се впечатляват от никого. Само че Джоуел и Том — и двамата отлични психолози — изглежда бяха усетили, че майор К. Г. Кастило от Специалните части не е който и да е. Исаксън дори бе провел разговор с Хол и бе предложил да дадат на Кастило правомощията на агент от Тайните служби.
— Така ще може да минава безпроблемно по летищата. Ще може да носи и оръжие. Аз ще се оправя с момчетата в Тайните служби, ако кажете.
Онова, което промени нещата и Кастило престана да бъде просто нещо като обикновена секретарка и от време на време — преводач, в чието присъствие нямаше никакъв проблем да се пие алкохол за отпускане и да се разказват мръсни вицове, бе прозорливостта на президента на Съединените щати.
През май 2005 година стар „Боинг 727“, престоял на летището в Луанда, Ангола, повече от година в очакване на резервни части, неочаквано излетял без разрешение и изчезнал. Никой не си помисли дори за миг, че е откраднат от терористи, за да бъде разбит в някоя известна сграда в Америка, както бе станало на 11 септември — тази идея дори стана повод за много подигравки на най-високо ниво, защото престарялата птица нямаше да може да извърши полета до Щатите — ала нито една агенция от мрежата, която президентът наричаше „огромната ни и невероятно скъпа разузнавателна общност“, не успя да открие какво се бе случило със самолета.