— А кой ще пилотира?
— Аз. А когато приключа, ще го върна на „Хорхе Нюбъри“, ще ти се обадя и пилотът ти може да го прибере.
Певснер кимна. Погледна Мунц и след малко добави:
— Вземи и Алфредо. Ще ти бъде от полза.
— В никакъв случай. Въпреки това ти благодаря за загрижеността.
— Алфредо не се занимава с поставянето на бенки, ако това ти се върти в главата.
— Затова пък може да се върне и да ти каже къде сме били, нали?
— Ако вече сте извели Лоримър от страната, какво значение има? Мисля си, че когато се разчуе, че си пипнал Лоримър преди останалите, които го търсят, аз ще се окажа в доста неловко положение, че въпросният човек е бил отвлечен с моя хеликоптер.
— Да го отвличам ли каза? Как може да си го помислиш? Мисля си, съвсем хипотетично, разбира се, да върна нещастната заблудена душа при любещото му семейство.
— Разбира се. Та ако нещо се случи, докато провеждаш тази твоя хуманитарна мисия — ако властите вземат да задават въпроси, на които ти не си готов да отговаряш — Алфредо ще се справи с тях много по-лесно.
„По дяволите, прав е.
Въпросът е дали Мунц все още има връзки с властите, или просто изчаква удобен случай да гръмне Лоримър.“ Кастило погледна Мунц.
— Карл, сигурно се чудиш дали съм наемен убиец — обади се Мунц.
— Мина ми през ума.
Мунц задържа погледа му.
— И аз на твое място щях да се чудя. Отговорът е не, не съм. Замисли се. Тези хора обърнаха наопаки и моя живот. Налага ми се да търпя — и на мен, и на семейството ми — срама, че съм освободен от длъжност поради некомпетентност. Искам да разбера кой е виновен.
„За да им видиш сметката ли, Алфредо?“
— Казах, че ми е минало през ума. Мина ми през ума и аз отхвърлих подобна възможност — обясни Кастило.
„Това истината ли е? Да не би вече да се питам кого да натоваря със задачата да го застреля, ако само помисли да очисти Лоримър?
Май бях напълно искрен.
Само че това не означава, че няма сериозно да обмисля на кого да поставя задачата да го гръмне, ако се окаже, че греша. Или може би ще се наложи да свърша сам тази работа.“
— Благодаря ти — отвърна Мунц.
— Защо не кажеш на пилота си да откара Алфредо до „Хорхе Нюбъри“? — подхвърли Кастило. — Така ще избегнем въпросите на любопитните и няма да се наложи да се дават обяснения къде отива.
Певснер се замисли и кимна.
Прислужницата се върна с поднос, отрупан със сандвичи с печено, купа с ледени кубчета и бирени бутилки.
— Обядът е готов — въздъхна Певснер. Обърна се към Чарли. — Ти не трябваше ли да се обадиш на някого, Чарли, за да съобщиш, че си с приятели?
— Излъгах те, Алекс.
Певснер го погледна и поклати глава.
— Копеле такова. Казвам го с най-добри приятелски чувства.
(ТРИ)
„Нуестра пекеня каза“
Кънтри клуб „Майерлинг“
Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина
15:05, 29 юли 2005
Посланик Хуан Мануел Силвио, посланик на Съединените американски щати в Република Аржентина, седеше в хола. Беше в дънки, износени маратонки, поизтъркан пуловер с избелялото лого на университета „Харвард“. Държеше в ръка бутилка бира.
— Добър ден, господине — поздрави Чарли.
— Радвам се да те видя отново, Чарли — каза посланикът и се надигна от стола, за да подаде ръка. — Любопитство ли е това? Дали не е заради облеклото ми?
— Ако ми позволите волността, господине, не сте зализан както обикновено.
— Радвам се, че ме повика — отвърна Силвио и седна. — Когато Алекс каза, че предпочиташ да дойда тук, вместо да се видим в посолството, се запитах как да дойда, без да се усети охраната от ДРУ и да започне да задава въпроси какво точно правя в „Нашата малка къща“.
— Значи се откачихте от ескорта на ДРУ? — усмихна се Кастило.
— По начин, достоен единствено за Джеймс Бонд — заяви доволно Силвио. — Излязох от посолството, върнах се в резиденцията, преоблякох се и излязох да потичам. След мен запухтяха трима бабаити от ДРУ, докато накрая издъхнаха. Продължих да тичам, докато не се изгубиха от поглед. След това, съвсем случайно, една от колите с човек на Алекс, ама наистина съвсем случайно, спря и ми предложи да ме докара.
— Да, шофьорът сигурно случайно ви е мярнал. На това му се казва късмет.
Силвио кимна.
— Открай време ми се иска да вляза в докладите им за проблемни случки — призна Силвио. — Как само ми се иска да видя изражението на моя добър приятел министъра на външните работи, когато пита и не може да повярва: „Искате да ми кажете, че сте изгубили американския посланик, така ли?“