— Ще се качат на първия полет от Буенос Айрес. Ще са тук към десет и половина.
— Ще ги настаниш ли?
— Да, господине.
— Донесе ли картите, за които помолих?
— Да, господине.
— Ще успееш ли да станеш навреме, за да ни вземеш двамата с Мунц, да кажем, в седем сутринта?
— Ще бъда тук навреме, господине.
— Къде отиваме? — полюбопитства Мунц. — Ще ми кажеш ли?
— Най-общо казано, отиваме да направим оглед на обекта. Утре сутринта ще ви кажа подробностите. — Кастило замълча за момент. — Къде е ресторантът?
— Точно до нас — посочи Мунц. — Отварят чак в осем. След половин час.
— Тъкмо ще имам време да си допия чашата, а след нея още една — реши Кастило.
Забеляза как го наблюдават и двамата.
— В момента карам на автопилот. В такива моменти не мога да заспя, освен ако не намеря начин да притъпя адреналина или каквото там ме държи, затова ми трябва стабилно количество алкохол.
— Ясно — кимна Мунц.
— Господин Кастило, може ли да поговорим насаме? — обади се Юнг.
— Не може ли да почака до утре сутринта? Не се шегувах. Наистина не съм в състояние за каквито и да са решения.
— Няма да ви отнема много време.
— Алфредо, би ли ми поръчал още една чаша. Връщам се веднага. — Чарли се изправи.
Последва Юнг, минаха покрай рецепцията и излязоха на улицата.
— Казвай.
— Знам, че отношенията ни не потръгнаха, господин Кастило… и вината е изцяло моя…
— Минало заминало — прекъсна го Чарли.
— Просто искам да ви кажа, че съм ви много благодарен, задето не ме изключихте от операцията. Тази сутрин, след като се върнахте в Буенос Айрес, мислех, че ще ме отрежете. Затова искам да ви благодаря. Ще направя всичко по силите си, за да помогна.
Кастило се замисли над думите му.
„Мили боже! Държи се като ученик, който реди благодарности пред треньора, задето го е върнал в отбора, и то след като е бил хванат да пуши в мъжката тоалетна. Сигурно си мисли, че е така във всяка игра.
Сега пък какво да правя?“
Кастило се усмихна на специален агент Юнг, след това стисна рамото му.
— Радвам се, че си с нас, Юнг — отвърна той с надеждата гласът му да е прозвучал по-искрено, отколкото се чувстваше.
ХIХ.
(ЕДНО)
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
08:55, 30 юли 2005
Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“, гол под копринения халат, пъхнал крака в пантофи от мека телешка кожа, внимателно отвори остъклената врата на спалнята, която водеше към градината.
В лявата ръка стискаше чаша чай, а когато валеше — както в момента — проклетата врата заяждаше и чаят понякога се разливаше. Не че имаше значение, ако няколко капки паднеха по плочките, затова пък щеше да му е безкрайно неприятно, ако някоя капка попаднеше върху светлосиния халат.
Успя — след доста усилия — да научи перачката как предпочита ризите си — леко колосани — а бельото и копринените чорапи трябваше да пере в студена вода. Затова пък химическото чистене бе друга работа. В Такуарембо нямаше достойно за дрехите му химическо чистене, което означаваше, че някой трябва да ги носи чак в Пунта дел Есте. А там сумите бяха умопомрачителни, но поне знаеше, че ще свършат работа както трябва и ще запазят оригиналните цветове.
Въпреки това имаше проблеми. Първо, бе неразумно да се показва в апартамента си в Пунта дел Есте. Хората, които го търсеха, като нищо можеха да се появят там. А дори да отидеше — след около шест месеца — щеше да е късно, за да се махнат лекетата.
Затова той отвори вратата особено внимателно и остана доволен от проявената предпазливост. Проклетата врата отново заяде, ала той успя да изнесе чашата, без да разлее и капка.
Въздъхна. Навън ръмеше. А като гледаше небето, щеше да продължи да ръми през целия ден. Времето тук бе често такова през зимата.
Това означаваше, че ще трябва да стои затворен в къщата и днес, и утре, най-вероятно още дълго. Пътеките в градината бяха с плочки, за да може да се разхожда — също като затворник, пуснат навън да се поразтъпче — когато пожелае. Затова пък нямаше начин да напусне къщата. Тревата бе мокра, а почвата — подгизнала. Жан-Пол бе съсипал не един и два чифта обувки в подобно време.
А там, където свършваше тревата, започваше лепкава кал. Човек можеше да мине през калта само с гумени ботуши. Лошото бе, че те израняваха стъпалата му, съсипваха копринените чорапи и краката му замирисваха. Често пъти не успяваше да измъкне ботушите от калта, което означаваше, че когато трябва да направи крачка, ботушът се изхлузваше и той потъваше чак до глезена в калта — когато не падаше по очи. А най-противното беше, когато загубеше равновесие и се проснеше по гръб.