Жан-Пол чу хеликоптера, преди да го види. Макар в тази провинция да не минаваха често хеликоптери, напоследък се навъртаха все повече. Беше разбрал, че някои от тях са собственост на хора, които ги използват, за да пътуват до Монтевидео — някои дори до Буенос Айрес — от именията си. С тях превозът бе по-удобен, особено през зимата, когато ръмеше противно и пътищата се превръщаха в лепкаво блато. Други пък се използваха, за да откарват ловци от Монтевидео или Буенос Айрес до ловните полета.
Истината бе, че тук имаше доста ловни полета. Богати американци и европейци бяха открили удоволствието да стрелят по дивите птици в Уругвай. Беше чувал, че дори вицепрезидентът на САЩ идва на лов с кучета в някакво имение недалече от „Шангри-Ла“, собственост на уругвайски адвокат.
През лятото над имението му често прелитаха хеликоптери с аржентинци и бразилци, упътили се към Пунта дел Есте. Жан-Пол дори се бе замислил дали да не си купи хеликоптер. Така щеше да му е по-лесно, ако искаше да отскочи до Пунта дел Есте, защото с кола пътят му се струваше безкраен. А сега можеше да си позволи подобен разход.
Лошото бе, че хеликоптерът щеше да привлече вниманието към него, което означаваше, че покупката трябваше да изчака, докато всички забравят за Жан-Пол Лоримър.
Бръмченето се приближи и когато неочаквано хеликоптера се показа сред мъглата и ситния дъждец, го стресна.
Машината бързо зави и се отдалечи и скоро шумът на двигателя и перките заглъхна, докато най-сетне се стопи в далечината.
Жан-Пол Бертран реши, че пилотът се е изгубил и е прелетял ниско над земята, за да открие някой път и да се ориентира по-лесно.
Изля чая в една от лехите и се върна в къщата, за да си сипе нова чаша.
(ДВЕ)
Апартамент 735
Хотел „Виктория Плаза“
„Плаза Индепенденция“ 759
Монтевидео, Уругвай
11:25, 30 юли 2005
Апартамент 735 в „Радисън Виктория Плаза“ се предлагаше на бизнесмени, които искаха да забавляват клиентите си в дискретна обстановка. Имаше спалня с две огромни легла, огромен хол с барче, хладилник, удобна маса за осем, която можеше да се използва както за трапезария, така и за конферентна маса. Огромен телевизор „Сони“ с плосък екран бе закачен на стената на хола, така че седналите на масата можеха да гледат презентации, канал HBO и порнофилми, които се осигуряваха срещу минимално заплащане.
Когато Кастило влезе в апартамента с Мунц и Юнг, вътре се бяха събрали десет души: полковник Джейкъб Торине, специални агенти Джак Бритън и Тони Сантини от Тайните служби, специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците, господин Алекс Дарби, търговски аташе на американското посолство в Буенос Айрес, сержанти първи клас Робърт Кенсингтън и Сиймор Кранц от „Делта Форс“, ефрейтор Лестър Брадли от военноморската пехота на САЩ и миловиден мъж в средата на трийсетте, когото Кастило виждаше за пръв път.
Кастило пристъпи към Дарби, стисна го за ръката и го поведе към банята. Щом влязоха, попита направо:
— Какво, по дяволите, търси Брадли тук? И кой, мама му стара, е другият?
— Боб, би ли дошъл за момент?
Приятният човек влезе в банята и затвори вратата след себе си.
— Боб, запознай се с господин Кастило — започна Дарби. — Чарли, Боб — Робърт — Хауъл.
— Приятно ми е. — Боб Хауъл протегна ръка.
Кастило не отговори. Изви въпросително вежди към Дарби.
— Боб е културен аташе на американското посолство тук, в Монтевидео — обясни Дарби.
— Главният шпионин, така ли? — попита нетактично Чарли.
Дарби кимна.
— Повтори пред господин Кастило онова, което ми каза вчера, Боб.
Хауъл кимна.
— Посланик Монтвейл ми се обади по обезопасена линия…
„Какво? — помисли си Чарли. — Мили боже! Да не би този мръсник Монтвейл да се опитва да ми подлее вода?“
— Първо ме уведоми, че всичко, което има да ми казва, е строго секретно по заповед на президента — разказваше Хауъл, — че никой от посолството не знае какво става, дори посланикът. След това ми изреди причините, поради които бил убеден, че сте в Буенос Айрес. Нареди незабавно да се свържа с вас — според него господин Дарби щял да бъде наясно как да ви открия, — да бъда на ваше разположение и да ви окажа пълна подкрепа, каквото и да решите да предприемете. — Той замълча. — Затова позвъних на Алекс.
— Какво друго каза Монтвейл?