— Това е всичко, господине.
— Не ви ли предупреди да му се обадите и да му докладвате? Не поиска ли да знае какво става тук?
Хауъл поклати глава.
— Не спомена подобно нещо.
— Какво каза на господин Хауъл, Алекс? — попита Кастило.
— Само че тази сутрин ще бъда тук, че ни трябва сигурно дискретно място, за да се срещнем, и че ще бъдем десетина, не повече от дванайсет човека.
— Затова уредих този апартамент, господин Кастило — обади се отново Хауъл. — Използвал съм го и преди. Минах преди срещата и го проверих.
— Помолих го да остане, за да е наясно какво ще правиш, Чарли — обясни Дарби. — Тук той е на своя територия. Знае как стоят нещата.
Кастило кимна.
— Ами ефрейтор Брадли? Монтвейл и на него ли е позвънил?
— Може ли да говоря пред Хауъл?
Кастило се замисли за миг, след това подаде ръка на Хауъл.
— Добре дошъл в пътуващия цирк на Кастило, господин Хауъл — подхвърли той. — Тази мисия се извършва по заповед на президента и е строго секретна. Намерението ни е да открием и пленим американски гражданин, казва се Жан-Пол Лоримър, който е тук, в Уругвай — доколкото е възможно, ще действаме законно — под името Жан-Пол Бертран, влязъл в страната с ливански паспорт и в момента се намира в провинция Такуарембо. Целта ни е да го върнем в Щатите. Независимо дали иска, или не иска да бъде изведен от страната, ще бъде репатриран, без да минаваме през обичайната митническа проверка. Разбирате ли ме?
Хауъл кимна.
— А ще ми кажете ли какво е направил въпросният тип?
— Бил е много лошо момче — отвърна Кастило. — Има едни хора, на които много им се иска да го видят мъртъв. Затова се налага да го открием преди тях.
— Разбрах — кимна Хауъл.
Кастило се обърна към Дарби.
— Добре, Алекс. Какво ще кажеш за Брадли? Какво търси тук?
— Нали искаше гориво за хеликоптера? — напомни Дарби. — Въпросът бе — това беше, преди да ми се обади Боб, разбираш ме, нали? — как да го прекараме, без да ни задават излишни въпроси. Изходът бе да го прекараме в Аржентина. Осигуряването на горивото не беше проблем, но превозването му тук определено ни затрудни. Знаех, че не искаш в посолството да плъзнат въпроси. Получаваме доставките си с камиони, но знаех, че ще започнат да питат това и онова, ако решим да внесем в страната самолетно гориво и разни други неща.
— Щяха да възникнат проблеми, ако се опитаме да превозим стоката тук, но щеше да е много по-безболезнено, ако камионът е с дипломатически номера, още по-лесно щеше да стане, ако натоварим всичко в „Юкон“, а шофьорът е морски пехотинец. Затова се обадих на шефа на пехотинците и го помолих за услуга. Той даде „Юкона“ назаем… и ни отпусна шофьор.
— Само не можах да разбера какво ти харесва шефът. А шофьорът тъкмо се бе върнал от Щатите.
— И въпросният шофьор се оказа ефрейтор Брадли, безстрашният ми бодигард — завърши Кастило и поклати глава.
— Който вече знае повече, отколкото трябва — уточни Дарби. — Прецених, че е по-добре да го използваме…
— Е, какво толкова. Може пък да ми потрябва бодигард — реши Кастило. — Да действаме.
Сержант Сиймор Кранц седеше начело на масата. Пред него бе отворен лаптоп. Към компютъра бе свързан цял сноп кабели, малка видеокамера и принтер, които предаваха образа на огромния телевизор на стената.
— Моля те не ми казвай, че батериите са изтощени или че Юнг е забравил да махне капачката на камерата — започна Кастило.
— Нищо подобно, господине — отвърна сержант Кранц. — Работи дори по-добре, отколкото очаквах.
— Готови сме, така че остава само да натисна копчето и ще направим снимки, стига да ми покажеш как става.
— Веднага, господине. — Кранц подаде на Кастило контрола. — Всичко е вече в компютъра, така че можете да препращате каквото пожелаете във Форт Браг или във Вашингтон.
— Това може да почака — отвърна Кастило. — И така, господа. Сега ще видите обекта. Заснехме го тази сутрин. Успях да направя само една обиколка ниско над имението и се страхувам, че може да съм изпуснал нещо важно. Обърнете внимание на всичко, което ви се стори важно. Когато спусна Кранц днес следобед, ще направя нови снимки. — Той замълча. — Трябва ли да загасим лампите, за да се вижда по-добре? Я да видим.
На огромния екран се появи уругвайската провинция, а след това пред тях изникна градче.
— Това е Такуарембо. Не може да се нарече град. Пътят към имението се вижда най-горе. На около осемстотин метра след града е. Пътищата, поне според картата, са „асфалтирани“, което ще рече, че са покрити с камъни и кал. Най-вероятно с кал, защото сега е дъждовният сезон.