— Това е имението „Шангри-Ла“. Мержелее се през дъжда. Надявам се Юнг да е снимал, докато прелитах на стотина метра над имението. Дано видим повече подробности. Къщата поне личи ясно. Обърнете внимание на вътрешния двор и на съседните постройки.
— Това е пътят, който отвежда от „Шангри-Ла“. С други думи, се отдалечава от Такуарембо. Търсех място, където Кранц да монтира радиостанцията. Трябваше ми и подходящо място за утре, където да оставим хеликоптера, докато провеждаме операцията по отвличането. Прелетях осем километра в тази посока и не открих каквото ми трябваше. Всичко приличаше на блато — може би заради дъжда — или пък беше покрито със скали и дървета или и двете.
— Затова прелетях над това място. Много по-близо до целта. От въздуха не личи, но според картите е на хълм над имението. Знам, че мога да кацна, без да съм го виждал, освен това едва ли някой ще разбере, че е кацнал хеликоптер. Също така… това пък какво е? Ето. Поле без камъни и дървета, което не задържа водата.
— А тук, на около осемстотин метра от полето, се намира един от „асфалтираните“ пътища. Трябва да се върнеш чак до Такуарембо, ако искаш да излезеш на него. Ще вземеш Рикардо Солес със себе си. Лошото е, че нямам никаква представа какво да направя с проклетите дипломатически номера на „Юкона“.
Той спря видеото и погледна Дарби.
— „Юконът“ има аржентински номера, Чарли — отбеляза Алекс Дарби. — И аржентински документи в жабката.
— Аржентинските номера по-малко внимание ли ще привличат… — Кастило замълча, когато чу бръмчене откъм принтера.
— Уругвайските са по-удобни — призна Дарби. — Лошото е, че нямаше как да се снабдя с уругвайски номера за толкова кратко време. Както и да е, на уругвайските е отбелязана провинцията, в която са издадени. Докато от аржентинските номера не става ясно откъде са.
— Добре — примири се Кастило. — Брадли, ще си мълчиш, ако някой те спре. Рикардо е тексасец и говори безупречен испански, така че няма да е трудно да мине за местен. Ако се наложи, ще обясни, че си анемичният ми братовчед.
— Слушам, господине.
Щом приключим тук, двамата тръгвате за Такуарембо. Пътят е триста и петдесет километра, значи ще ви отнеме около пет часа, дори шест, ако пътищата са лоши, но поне до Такуарембо ще се движите по магистрала — тази сутрин минах над нея — така че може и да извадим късмет. Ако тръгнете към дванайсет и половина, ще стигнете до града към шест и половина. До пет и половина ще бъде все още светло. Най-важното е да прекарате горивото и оръжията, дори да се наложи да пътувате до полунощ. Значи колкото по-бързо стигнете, толкова по-добре. Ясно ли е?
— Да, господине — кимна ефрейтор Брадли. — Най-високата допустима скорост, съобразена с всички мерки за сигурност.
— И се сменяйте на волана — нареди Кастило, а след това си помисли: „Добре че Рикардо ще кара половината време.“ — Да се сменяте на всеки час.
— Слушам, господине — почти излая Брадли.
„Не бъди несправедлив. Той може и да прилича на гимназист, избягал от час, но е докарал «Юкона» тук. И никой не е задавал въпроси за горивото и оръжията.“
— В най-добрия случай ще пристигнете в Такуарембо към пет без петнайсет, дори по-рано. Така ще можете да намерите пътя за излизане от града, а след това и полето. Ще имате карта. Няма да е проблем да стигнете от пътя до полето. Огледайте го пеша, внимавайте, ама много да внимавате, автомобилът да не заседне в калта. Ако имате късмет и стигнете до полето с „Юкона“, стоварвате горивото и помпата. Не оръжията. Само горивото и помпата. След това намирате хотел „Карлос Гардел“ в Такуарембо. Лесно ще го откриете, защото друг хотел няма. Сами ще прецените дали да оставите оръжието в автомобила, или да го вземете със себе си в хотела.
— Не искаш ли да останем на полето? — попита Солес.
— Ако някой се натъкне на горивото, ще реши, че е оставено за тракторите. Затова пък ще започне да души, ако мерне двама непознати в „Юкон“.
— Добре.
— Ако не успеете да прекарате „Юкона“ в полето, ще се наложи да кацнем с хеликоптера на пътя и да презаредим там.
— Защо трябва да презареждаш? — попита Бритън. — Нали отиде и се върна…
— Защото от „Шангри-Ла“ ще летя направо за „Хорхе Нюбъри“ — обясни Кастило. — Затова резервоарът трябва да е пълен. Торине и Фернандо остават тук — при „Лиъра“ — докато им съобщим, че Лоримър е с нас. Ще знаем дали се е получило, между двайсет и един часа утре вечер. Когато — ако — им се обадим, веднага тръгват за „Хорхе Нюбъри“.
— На следващата сутрин — ще се наложи да изчакаме да съмне, за да отпътуваме — ще се наложи да пътуваме ниско, за да избегнем радарите. Не ми се иска да правим подобно нещо в тъмното.