Дарби обмисляше внимателно сценария.
— Няма нужда да чакаш разрешението ми, за да кажеш каквото те мъчи, Алекс — обърна се към него Кастило след цели трийсет секунди.
— За бога, Чарли — усмихна се Дарби. — Тази работа може и да се получи.
— Без никой да пострада — отвърна Кастило. — Искам всички да внимавате. Това не е нападение. Единственият в имението, който заслужава да умре, е Лоримър, ала за съжаление мръсникът е жив. Целта на черните костюми, на маските и на оръжията е да стреснат всички обитатели на имението и да ги накарат да се държат както трябва. А пък маските няма да им позволят да ни опишат пред жандармерията, когато дойдат и започнат да задават въпроси.
— По кое време искаш да ви откарам двамата с Мунц? — попита Дарби.
— Към девет. По това време в къщата няма да са останали повече от двама, максимум трима слуги. Може и някое маце за забавление. Както и да е, Кранц и Кенсингтън ще наблюдават къщата поне час, преди ние да пристигнем, и ако има нещо притеснително, или единият, или другият ще ни даде знак. — Ако има нещо, ще се наложи да изчакаме. По всяка вероятност до полунощ. В такъв случай няма да се правим на бюрократи, отиваме с „Юкона“, нахлуваме, извличаме Лоримър, гръмваме сейфа и се изнасяме по най-бързия начин. Можем да се скрием в полето, където е хеликоптерът. А може дори да се качим и да заминем веднага.
— Според мен първият сценарий ще се получи — реши обнадежден Дарби.
— Искрено се надявам — отвърна Кастило. — Да догледаме заснетия материал. Водете си бележки, за да не пропуснете нещо, а аз ще огледам всичко, което не съм забелязал по време на полета.
Той натисна едно копче и записът отново тръгна.
— Това е пътят, по който Брадли ще влезе в Такуарембо. Не забелязах нищо важно по него, но въпреки това, ти, Брадли, внимавай.
— Така. Тук сме отново над полето. Аз не забелязах, но някъде трябва да има път или пътека. Гледай внимателно, Брадли. Не минавай през самото поле. Не можем да си позволим „Юконът“ да затъне в калта и всички да го видят, когато изгрее слънцето. Добре че се сетих. Ако все пак „Юконът“ на Брадли затъне, ще го застреляме и трупът му ще остане в автомобила, а Рикардо ще го подпали. Рикардо, Кранц да ти даде две термични гранати и да ти обясни как се действа с тях. Едната е за мотора, втората ще сложиш при резервоара.
— Виждал съм термични гранати и преди.
— Това е „Шангри-Ла“. Сега ще прелетя точно над ниската централна постройка, която е къщата.
— Господи, във вътрешната градина има някой.
Той спря касетката.
— Господа, това е Жан-Пол Бертран, известен още като Лоримър. Очевидно пие кафе в градината.
(ТРИ)
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
21:10, 31 юли 2005
Жан-Пол Бертран не само че вечеряше сам, ами беше приготвил сам вечерята.
Причините бяха няколко. Първо, беше отегчен. Второ, представата на готвача за вкусна изискана вечеря бе да сложи някоя мръвка — най-често говежда, понякога свинско, за пилешко почти не се сещаше — върху скарата, да прегори месото, след това да му го поднесе с картофено пюре и нарязани домати. Да завие картоф в алуминиево фолио и да го опече, очевидно бе свръхусилие, затова не бе част от кулинарните му умения.