Жан-Пол се подразни. Нали й каза ясно, че не желае да го безпокои. Едва бе подредил резенчетата месо, които ухаеха великолепно.
— Нали ти казах да не ме безпокоиш повече!
— Моля да ме извините, господине, ама навън чакат двама… служебни лица.
— Служебни лица ли? Какви са тези служебни лица?
— Служебни лица. От правителството. Имат значки.
„Това пък какво е, по дяволите?“
— Искат да ви видят, господине.
Жан-Пол се надигна нервно, хвърли салфетката на масата и закрачи към входната врата.
На прага чакаха двама непознати.
— С какво мога да ви помогна, господа?
— Вие ли сте господин Жан-Пол Бертран?
— Да, аз съм. А вие кои сте?
— Аз съм помощник главен инспектор Мюлер от бюро „Имиграция“ — представи се по-едрият. — Това е инспектор О’Фалън.
Той подаде документите и на двамата.
— Моля да ни извините за безпокойството, господине — започна Мюлер. — Идваме в такова неудобно време, при това вечер. Искрено се извинявам, господине.
— За какво става въпрос?
— Имате ли паспорт, господин Бертран?
— Естествено, че имам.
— Сигурен ли сте, господине?
— Разбира се, че съм сигурен. Защо питате?
— Господин Бертран, както вероятно знаете, бюро „Имиграция“ вече е компютъризирано.
— Чух.
— Днес следобед, господин Бертран, според нашия компютър, сте се опитали да влезете в страната с полет на „Вариг“ от Рио де Жанейро.
— Пълен абсурд!
— Според нашия компютър сте влезли в страната преди известно време, но не сте я напускали.
— Точно така.
— Подозираме, господин Бертран, че другият господин Бертран, когото задържахме, не е човекът, за когото се представя. Паспортът му или е подправен, или той по някакъв начин се е добрал до вашия паспорт.
Помощник главен инспектор Мюлер остави на Жан-Пол Бертран време да помисли, след това продължи:
— Вариантите са два, господин Бертран. Можем много лесно да разрешим въпроса. Ако имате паспорт, значи другият е подправен. Следователно другият господин Бертран ще бъде подведен под отговорност. Ако обаче вашият паспорт е… не е налице… Подобни неща се случват, господине. Ако по някакъв начин се е озовал в ръцете на другия господин Бертран, тогава трябва да разнищим въпроса. Не мога да повярвам, че господин с вашето положение би заел паспорта си…
— Разбира се, че не бих! — възмути се Жан-Пол. — Паспортът ми е… би трябвало да бъде в сейфа. Ще го донеса.
— Много ви благодаря, господине.
— Да ви предложа ли по чаша кафе, нещо за пиене, докато чакате?
— Не, господине, благодаря — отвърна инспектор О’Фалън. — Дежурни сме.
— Връщам се веднага — заяви Жан-Пол Бертран. — Сейфът ми е в кабинета в задната част на къщата.
— Благодаря, господине — обади се помощник главен инспектор Мюлер.
— Заповядайте в хола — покани ги Жан-Пол. — Бихте ли изчакали тук? Наистина ли не искате нищо за пиене?
— Не, благодаря, господине — отвърна Мюлер.
Сейфът беше занитен и към една от вътрешните стени, и към пода. На Жан-Пол му бе най-удобно да седне на пода, когато търсеше нещо вътре. И сега бе седнал.
Не успяваше да открие паспорта, но най-сетне го откри.
„Паспортът е фалшив. Как е възможно да се появи паспорт с моето име на него? Какво става?
Ама, разбира се. Ако някой провери, съществува валиден паспорт на името на Жан-Пол Бертран.
Господи, възможно ли е това да стигне до пресата?“
Чу някакъв звук и погледна през рамо.
По-младият, инспектор О’Фалън, бе застанал зад него.
„Този пък какво търси тук?“
— Инспектор О’Фалън, нали? — попита Жан-Пол.
— Не съвсем — отвърна Кастило на английски.
— Какво?
— Нали знаеш как е, Лоримър? Понякога хората използват чужди имена. Би ли ми подал паспорта, а след това се изправи.
— Какво става тук?
Кастило грабна паспорта от ръката на Лоримър, прекрачи го и отвори широко вратата на сейфа.
Жан-Пол се провлачи по пода и се опита да се изправи.
След това усети, че някой го изправя на крака.
— Сложете ръцете си отзад — нареди мъжът, който се бе представил като помощник-инспектор Мюлер.
Жан-Пол се подчини безропотно.
Огледа кабинета.
Мюлер правеше нещо с ръцете му.
Жан-Пол огледа внимателно лицето на инспектор О’Фалън, който го бе нарекъл Лоримър на американски английски.
В следващия момент нещо привлече погледа му.
От прозореца надничаше лице и непознатият се канеше да счупи прозореца.
Последното, което Жан-Пол Лоримър видя, преди деветмилиметров куршум да се забие в челото му, бе оранжев блясък, който счупи прозореца.
Кастило реагира инстинктивно, когато прозорецът се счупи и се чу гърмежът. Той се просна на земята и се претърколи зад бюрото, а след това посегна към „Беретата“, пъхнат в колана.