— Руски спецчасти ли? — зачуди се Кастило. — Ако бяхме в Европа, имаше голяма вероятност да си прав. Само че тук? Не знам. Да видим какво ще открие Юнг.
Когато влязоха в трапезарията, Кенсингтън пое Мунц, а Кастило премести платото, сосиерата и хляба настрани. След това положиха полковника на масата.
— Кажи ми, лекарю — обади се Мунц, — как ще подейства виното на упойката?
Кенсингтън се приближи до бюфета и взе бутилката.
— „Каберне“. Мисля, че е задължително да пийнете малко. Искате ли чаша?
— Да, ако обичаш — отвърна Мунц.
Кенсингтън му наля и подаде чашата.
— Изпий и тези. — Остави две капсули на масата. — Когато усетите, че главата ви се замайва — това ще стане след около минута, — просто се отпуснете. Не мога да повярвам, че не ви боли.
— Защо реши, че не ме боли? — попита Мунц, глътна капсулите и посегна към чашата.
— Няма да сте дълго в безсъзнание — обясни Кенсингтън.
— Какво стана навън, лекарю? — попита Мунц.
— Разбрах, че нещо не е наред, когато чух пукота на „Ремингтъна“. Първата ми мисъл бе, че проклетият хлапак си играе с пушката. Затова заобиколих къщата, за да му нашаря задника. Тогава видях двамата непознати. Единият лежеше на земята, а другият беше насочил „Мадсън“ към мен…
— „Мадсън“ ли? — прекъсна го Кастило.
— Да, какво значение има?
— Има — отвърна Кастило.
— Тъкмо си казах: „По дяволите, свършено е“, когато чух изстрел и той падна. Хлапето стреля два пъти. И двата пъти в главите. Малкият може да стреля. Спаси ме. И теб също. Първият, когото уцели, беше счупил прозореца на кабинета. Брадли ми каза, че е изчакал да се увери, преди да го гръмне.
— Той не трябваше ли да пази проклетия хеликоптер? — попита Кастило.
— Не си ли доволен, майоре, че не е разбрал заповедта? — попита Кенсингтън. — След това стана напечено. Оказаха се общо шестима. Петима бяха при къщата, а шестият преряза гърлото на Кранц. Кранц успял да го наръга с нож. Когато открихме Кранц, ликвидирахме шестия, докато се опитваше да избяга.
— Не сте постъпили особено умно, Кенсингтън.
— Знам. Само че двамата с Кранц сме приятели отдавна и дори не се замислих.
— Започвам да се чувствам много особено — обади се Мунц.
— Хайде, легнете и се отпуснете — нареди Кенсингтън.
Кенсингтън внимателно повдигна клепачите на Мунц и светна с фенерче.
— Добре, в безсъзнание е. Сигурно ще остане така за около трийсет минути. Много е едър проклетникът и нямам представа какъв е прагът му на болка, така че може да започне да се събужда, докато вадя куршума. Пригответе се да го задържите — ако се налага, легнете върху него — веднага щом мръдне. Разбрахте ли ме?
— Ясно — отвърна Кастило.
— Преди да извадя инструментите, ще ми помогнете ли да се измия?
— Как?
Кенсингтън му подаде спрей.
— Напръскайте ръцете ми. Това е по-добро от хирургическите сапуни. Скапва ти ръцете, но какво толкова.
Кастило напръска пенливата бледооранжева течност по ръцете на Кенсингтън и остана да наблюдава как нахлузва гумените ръкавици.
След това Кенсингтън извади тънък черен плик и го разкъса. Вътре бяха прибрани хирургически инструменти.
— Не се обиждайте, майоре, но ако усетите, че ви прилошава, когато започна да режа, сядайте на пода и наведете глава между коленете. Не искам да си сцепите главата, ако паднете. Нали някой трябва да ни измъкне от това място.
— Абсолютно никаква идентификация — докладваше специален агент Дейвид Уилям Юнг от ФБР четирийсет минути по-късно. — Няма етикети по дрехите, почти сигурен съм, че са местно производство или поне са купени тук, така че от тях няма да разберем нищо. Взех отпечатъци от труповете и кръв, за да се направи ДНК изследване. Само че то ще ни свърши работа, ако имаме с какво да го сравним. Взели са автомобили под наем на летището. Можем да проверим кредитните им карти, но те очевидно са професионалисти, което означава, че сме в задънена улица. Съжалявам.
— И Кенсингтън каза същото. Професионалисти. Какви са?
— Четирима бели, двама черни. Снимах ги, разбира се, но…
— Добре, благодаря.
— Това са лошите новини. Хубавото е, че в сейфа намерихме тефтерче с адреси и това. — Той показа сертификати за акции.
— Какво е това?
— Сертификати за заеми. Петнайсет милиона и седемстотин хиляди американски долара. Тъй като Лоримър не ги е подписал, не могат да бъдат осребрени, но по този начин разполагаме с доказателство, че парите са в банки. Може да убедим някой банков служител да ни каже какво знае за активите на Лоримър.