Щастливият край, както може да се очаква, имаше и недостатъци. По ред причини нито директорът на Централното разузнавателно управление, нито директорът на Федералното бюро за разследване останаха доволни от секретаря на Вътрешна сигурност и проклетия му изпълнителен асистент.
Директорът на Централното разузнаване не можеше да си намери място, защото Кастило бе успял да открие липсващия самолет преди агенцията. Освен това Кастило бе успял да придума агента на ЦРУ в Ангола да напусне.
Директорът на ФБР беснееше, защото, след като специалният агент на бюрото във Филаделфия му бе докладвал за убеждението си, че липсващият самолет е „откраднат“ не от друг, а от законните му собственици, незначителна авиокомпания за отдаване летателни средства под наем, на ръба на банкрута, за да могат да приберат солидната застраховка и той самият бе съобщил тази версия на президента, Кастило бе заминал за Филаделфия и бе научил, че самолетът наистина е бил откраднат, но виновниците са сомалийски терористи, чиито имена — като на потенциални терористи — са били подадени на ФБР от филаделфийската полиция преди време. ФБР отрязало ченгетата, защото със сомалийците уж нямало проблем, тъй като били африкански пилоти на обучение в САЩ.
Освен това когато инспекторът от ФБР бе изпратен при майор, вече изпълнителен асистент, Кастило да му съобщи, че трябва да уведомява ФБР за всяка своя среща с Алекс Певснер или асистента му Хауърд Кенеди, бивш агент от ФБР, Кастило му бе отговорил да не се надява на подобно нещо.
Тъй като и ФБР, и ЦРУ трябваше да признаят, че не бяха изпращали на секретаря на Вътрешна сигурност всички данни по случая, с които разполагаха, както им бе наредено от Натали Кохън, съветничка по националната сигурност, директорите обещаха, че подобно нещо няма да се повтори.
От този момент насетне Вътрешна сигурност щеше да получава копия от всички разузнавателни сведения, дори онези, които не засягаха пряко дейността й.
Още по-добре, ако по този начин на проклетия Кастило му се налагаше да виси над бумагите по цяла нощ, за да ги прочете, дори ако ослепееше от взиране в страниците.
Когато червеният телефон на масичката за кафе звънна, Чарли Кастило преглеждаше сведенията на разузнаването — всичко, което бе пристигнало от пет вчера следобед, благородно предоставено от ФБР и ЦРУ. Още от шест и половина се занимаваше с докладите.
Секретарят все още не беше решил какво да прави с огромното количество разузнавателни сведения — повечето от които напълно непотребни, — които ФБР и ЦРУ изпращаха ежедневно, ала с Чарли, Джоуел и Том бяха решили, че трябва да изчитат всичко.
Джоуел Исаксън каза, макар и само на майтап, че и двамата директори са в състояние да изпратят важна разузнавателна информация за ядрено устройство, пъхнато в контейнер, което се очаква на пристанището в Балтимор, скрито между сведенията за разни подозрителни марокански бабки, и слух, че епископът на Сиукс Фолс, Южна Дакота, бил травестит, така че вероятността сведението да бъде подминато е огромна.
Единственото очевидно разрешение на проблема — Хол да позвъни на директорите на ЦРУ и ФБР и да им каже: „Не е ли крайно време да престанете да ни изпращате подобни простотии?“ — просто нямаше да даде никакъв резултат. Оставаше възможността и това бе повече от възможност — директорите напълно сериозно да заявят на секретаря, че нямат никаква представа какви ги говори. А това означаваше, че Хол ще трябва да се обърне към президента. Подобна стъпка нямаше никак да му се понрави, защото той се опитваше да успокои нещата, а не да налива масло в огъня.
Оставаше един начин да се справят с проблема — поне за Агнес това бе най-добрият начин: — да доведат двамата агенти от Тайните служби, които в момента бяха изпратени на обучение в тренировъчната база Глинко, Джорджия, в мига, в който се „дипломират“.
И двамата бяха натрупали опит като полицаи, вербувани по предложение на секретаря Хол от полицейското управление във Филаделфия непосредствено след съвместната им работа около откриването на изчезналия „727“. Единият бе сержант от разузнавателен екип, а другият бе детектив в Отдела за борба с тероризма, работил години наред под прикритие, за да се инфилтрира в мюсюлманска общност, смятана за потенциална заплаха. Двамата щяха успешно да се справят с куповете разузнавателни доклади, защото бяха наясно какво да търсят и кое е просто пълнеж.
Това означаваше, че ще бъдат пряко подчинени на секретаря, вместо — както бе първоначалната идея на Хол — да станат агенти от Тайните служби, с много повече опит и знания от обичайните новаци и да им бъдат поверени самостоятелни задачи.