— И ще изпее каквото трябва ли? — попита президентът.
— Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“, — а хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол срещу храни“, които ще имат полза от деянието. Господине, според мен майорът не се е провалил. Той направи огромна услуга на страната си и трябва да бъде награден.
— Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?
— Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.
— Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.
— В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?
— Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…
— Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.
— Моля?
— Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не „майора“ — да прехвърли Звеното за организационен анализ при директора на националното разузнаване. Тази няма да я бъде. Чарли работи за мен и точка по въпроса. Никакъв коментар повече.
Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.
Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.
— Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине две седмици? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.
— Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.
— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?
— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.
— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да й съобщим?
— Според мен, трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата й, след като брат й е мъртъв.
— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.
— Не съм мислил за това, господине.
— Нали няма да й кажеш какъв мерзавец е бил?
— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация.
— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало?
— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.
— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.
— Разбира се, госпожо.
Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.
— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.
(ШЕСТ)
Стая 527
Пети етаж, Университетска болница на Пенсилвания
„Спрус стрийт“ 3400
Филаделфия, Пенсилвания
21:35, 1 август 2005
— Здрасти, сладурче, прибрах се.
— Чарли!
— Как си?
— Погледни ме. Все едно че някой ме е налагал по лицето с бейзболна бухалка.
— Красива си. Може ли да те целуна?
— Сигурен ли си, че искаш?
— Искам, и то много.
Пет минути по-късно спряха.
Тя му се усмихна.
— Страхувах се, че ще се върнеш от Европа, ще дойдеш и ще започнеш пак с онези глупости с виенския шницел. Предпочитам да ми кажеш направо, че ме обичаш.
— По дяволите, забравих.
— Какво си забравил?
Той бръкна в чантата и извади пакет, увит в алуминиево фолио.
— Какво е това?
— Истински виенски шницел. Само че този е от Будапеща, не от Виена. Във Виена можеш да си поръчаш най-хубавия гулаш, а най-вкусният виенски шницел се прави в Будапеща. Разбра ли?