— Спокойно — опита се да го успокои Дарби, докато опитният му поглед на шпионин преценяваше обстановката навън.
Мастърсън се опита да отвори вратата. Тя не поддаде.
— Ще трябва да се измъкнем от твоята страна, Алекс — реши той.
— Няма да е лесно — предупреди го Дарби и посочи потока автомобили на улицата.
Шофьорът излезе от колата, спря по средата на платното и вдигна ръка като полицай. Мастърсън разсеяно си каза, че по всяка вероятност човекът е започнал кариерата си като регулировчик.
Дотича униформен патрул. Шофьорът му се сопна и полицаят начаса се зае да отбие трафика. Шофьорът се върна до беемвето и Дарби и Мастърсън излязоха.
Джак забеляза, че пикапът, който ги бе ударил пръв, дава заден. Беше форд F–250 с четири врати и масивни робари пред решетката на радиатора. В първия момент реши, че робарите — често срещана придобивка при пикапите, която им позволяваше да изтласкват други превозни средства, заседнали по калните провинциални пътища — ще са само надраскани, докато на беемвето ще трябва да се смени и вратата, и цялата задница.
Чак тогава видя лекия автомобил фолксваген „Голф“, който ги бе блъснал отзад. Дясната страна на предното стъкло бе счупена. Той пристъпи бързо към вратата и я дръпна. На седалката се бе отпуснал добре облечен млад мъж, все още зашеметен, притиснал пръсти към окървавеното си чело.
На Мастърсън му мина грозна мисъл: „Ако не се надуваше, че коланите са за путьовците, тъп дръвнико, главата ти нямаше да опита здравината на стъклото.“
Размаха пръсти пред очите на мъжа. Непознатият го погледна с някакво любопитство, примесено с раздразнение.
— Ще ви помогна да излезете, senor — започна Мастърсън на безупречен испански. — Най-добре е да легнете.
Забеляза, че шофьорът е привлекателна млада жена — „вероятно съпругата на сеньор Надут Дръвник, тъй като аржентинските мъже не позволяваха приятелките им да шофират, да не би някой да си помисли, че не са достатъчно мъжествени“ — доста замаяна, но поне не бе ранена. Беше си сложила предпазния колан, а въздушната възглавница се бе включила.
— Алекс — провикна се Мастърсън. — Помогни на дамата да слезе.
След това извади кърпичка от джоба на панталоните си и я постави на окървавеното чело на мъжа, а накрая вдигна ръката му, за да притиска раната.
— Задръжте така — нареди Мастърсън, докато му помагаше да слезе от фолксвагена и да се дръпне на тротоара. Накара го да седне и попита: — Имате ли нужда да легнете?
— Добре съм — отвърна мъжът. — Muchas gracias.
— Сигурен ли сте? Нали няма нищо счупено?
Мъжът се понамести, сякаш пробваше дали няма счупени кости, и се усмихна измъчено. Алекс Дарби отведе младата жена на тротоара. Тя чак сега забеляза мъжа и притиснатата към челото му окървавена кърпичка, изхлипа шумно и се отпусна на колене, за да му обърне внимание.
Мастърсън погледна настрани, за да се почувстват поне за малко сами.
Големият форд, който ги бе блъснал, хлътваше на паркинга на „Карфур“.
„Копелето гадно се опитва да избяга!“
Мастърсън изкрещя на полицая, който се опитваше да се справи с движението, и най-сетне успя да привлече вниманието му. Посочи пикапа и закрещя отново, че се опитва да избяга.
Полицаят махна с ръка, за да покаже, че разбира, ала е зает с движението и не може да направи нищо.
„Мама му стара!“
Мастърсън извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра един от запаметените номера. Отговор нямаше, затова погледна екрана.
„Няма покритие! Сигурно съм на единственото място в шибания Буенос Айрес, където няма покритие!“
Дарби видя мобилния в ръката на Мастърсън и попита:
— В посолството ли се обаждаш?
— Няма никакво покритие.
Дарби извади своя мобилен телефон, за да се увери.
— Ще се обадя по радиостанцията — успокои го той и бързо се върна при беемвето.
След минута се върна.
— Лауъри пита дали сме добре — започна да обяснява той. — Казах му, че всичко е наред. Ще ни изпрати пътна помощ и автомобил. Сигурно ще се наложи да почакаме малко за колата. Демонстрантите още не са се разотишли.
— Копелето, дето ни блъсна, се изнесе нанякъде — каза Мастърсън.
— Ами? Сигурен ли си?
— Да, по дяволите, сигурен съм.
— Спокойно, Джак. Случва се. Нали никой не е ранен.
— Той е ранен — сопна се Мастърсън и кимна към сеньор Надут Дръвник.
— Сигурен съм, че ченгетата ще пристигнат всеки момент, а също и линейка.
— Бетси ще ми разкаже играта, ако закъснея — оплака се Мастърсън. — А не мога да й позвъня.
— Свържи се по радиостанцията с охраната и помоли да й позвънят в „Канзас“.