— Взех важно решение, мисис Туемлоу.
— За какво?
— Още откакто милорд започна да я пуска, имах предчувствие за наближаващото нещастие, а сега вече решението ми е окончателно. Щом милорд се върне от Лондон, ще си подам оставката. Осемнадесет години служа в това домакинство. Започнах като лакей и се издигнах до сегашното си положение, но краят настъпи.
— Не е възможно да си отидете само защото милорд си е пуснал брада!
— Няма друг начин, мисис Туемлоу. Тази брада разклаща авторитета на милорд в цялата околност. Знаете ли, например, че на последния пикник на Неделното училище чух възгласи „Козльо! Козльо“!?
— Не може да бъде!
— Да! Неуважението и подигравките ще се разпространяват. Нещо по-лошо — брадата започва да отчуждава най-доблестните елементи на графството. Аз лично видях с какво неодобрение я гледаше сър Грегъри Парслоу-Парслоу, когато вечеря у нас миналия петък.
— Не е красива — призна домоуправителката.
— Не е. И милорд трябва да бъде уведомен за това. Докато съм на служба при него обаче, ми е невъзможно да изказвам мнения. Затова ще си подам оставката. Направя ли го, езикът ми вече няма да е вързан. Това там препечени филийки с масло ли са, мисис Туемлоу?
— Да, мистър Бийч. Вземете си. Това ще ви поободри.
— Да ме поободри! — глухо като погребален звън се изсмя икономът.
За щастие, по време на този разговор лорд Емсуърт седеше в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори в Лондон и нищо не подозираше за непоправимото бедствие, което щеше да се стовари върху него; защото и без туй тревогите му бяха не една и не две.
През последните дни всичко като че ли вървеше наопаки. Ангъс Макалистър, главният градинар, бе докладвал за застрашителното нашествие на листната въшка сред розите. Една от любимите му крави, към която хранеше дълбоко уважение и обич заради състезанието по млеконадой на предстоящата Селскостопанска изложба, беше пипнала някакво тайнствено заболяване, останало загадка за местния ветеринар. И на всичкото отгоре се получи телеграма от по-малкия му син Фредерик Трипуд, в която Достопочтеният го известяваше, че се е върнал в Англия и желае незабавно да се види с баща си. Както си мислеше лорд Емсуърт, докато гледаше накриво щастливата групичка заслужили консерватори отсреща, това беше най-големият удар. Какво, по дяволите, правеше Фреди в Англия? Преди осем месеца се беше оженил за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити в Съединените щати; и именно в Лонг Айланд Сити трябваше да бъде и усърдно да допринася за производството на кучешки бисквити. Вместо това, той се намираше в Лондон и, съдейки по телеграмата, беше закъсал.
Лорд Емсуърт разсеяно докосна брадичката си с цел да стимулира своя мисловен процес и изпита смътно раздразнение от препятствието, което срещнаха пръстите му. Съсредоточи всичките си способности, доколкото изобщо ги имаше, и стигна до извода, че това е брадата му. Изпита силна досада. Доскоро, в подобни тежки мигове, досегът с гладко избръснатата кожа винаги му бе носил облекчение. А сега имаше чувството, че е заврял ръка във водорасли и съвършено несправедливо — защото младият човек нямаше нищо общо с решението му да си пусне брада — раздразнението, което изпитваше по адрес на Достопочтения Фреди, се засили.
В същия миг забеляза и чедото си, задало се с бърза стъпка насреща му.
— Здравей, папа — каза Фреди.
— Е, Фредерик? — рече лорд Емсуърт.
Последва мълчание. Фреди си мислеше, че не е виждал баща си от деня, когато напъха в ръката му бележката със съобщението за женитбата си с момиче, което лорд Емсуърт беше виждал само веднъж, и то през телескоп — когато той, Фреди, я целуваше на поляната в Замъка Бландингс. От своя страна лорд Емсуърт разсъждаваше върху словосъчетанието „в беда“, заемащо толкова важно място в телеграмата на сина му. Петнадесет години с неохота беше измъквал Достопочтения от всякакви беди и сега, когато му се струваше, че завинаги се е отървал от него, всичко започваше отначало.
— Седни де — сприхаво каза милорд.
Фреди стоеше на един крак и смутеният му вид дразнеше лорд Емсуърт.
— Готово — рече Достопочтеният и взе един стол. — Откога тази растителност, папа?
— Какво?
— Брадата. Не можах да те позная.
Нова вълна на раздразнение заля лорд Емсуърт.
— Ти не се занимавай с моята брада!
— Няма, няма — сговорчиво отвърна Фреди. — Страшно мило от твоя страна, че така бързо довтаса в града.
— Дойдох, защото в телеграмата ти пишеше, че си в беда.