Такова си и беше. При случаен поглед надолу милорд незабавно установи, че в непосредствена близост до глезените му се намира дамски маншон. Но тъй като този следобед мозъкът му работеше с особена пъргавина, в следващия миг лорд Емсуърт съобрази, че това не е никакъв маншон, а миниатюрно кученце от ония, които жените са склонни да ръсят из всекидневните си.
— Боже Господи! — възкликна той, като побърза набожно да повери безопасността си в сигурни ръце, както бяха правили многобройни негови мъжествени прадеди по средновековните бойни полета.
Милорд разтревожено заотстъпва назад. Кучето го последва. То очевидно нямаше крака и се придвижваше с помощта на провидението.
— Чиба, сър! — подкани го лорд Емсуърт.
Той ненавиждаше малките кученца. Те хапеха. Само да си отместиш погледа и току те заръфали за глезена. В същия миг милорд установи, че в резултат на ловките си маневри, се бе озовал до някаква врата, така че реши да я използува за прикритие. Отвори я чевръсто и дим да го няма. Кръвта вода не става. Друг един Емсуърт се беше изпокрил вдън земя при Аженкур7.
Беше попаднал в спалня и като преценяваше как се развиват събитията, очевидно скоро нямаше да я напусне. Пухкавото кутре, измамено от един висш интелект, вече не правеше опити да скрие разочарованието си. Бе свалило маската на неутралитета и пронизително джафкаше със зловеща настойчивост, а от време на време, задавено от ярост, дращеше с нокти по вратата.
— Чиба, сър — прогърмя храбро гласът на лорд Емсуърт.
— Кой е там?
Милорд подскочи като опърлен. Убеждението му, че апартаментът е празен, бе толкова дълбоко, че гласът, прозвучал там, където не би трябвало да се чуе глас, взриви като шрапнел нервната му система.
— Кой е?
Загадката, която вече граничеше със свръхестественото, се разбули. Отсреща имаше врата и именно иззад нея се обаждаше гласът. Лорд Емсуърт тъжно заключи, че това е поредното проявление на обичайната злонамереност на Съдбата — да направи своето официално посещение на добра воля точно когато снаха му се къпе.
Приближи се до вратата й и заговори успокоително.
— Моля ви, не се вълнувайте.
— Кой сте вие? Какво правите в стаята ми?
— Няма никакъв повод за тревога…
Милорд рязко млъкна, защото в същия миг се оказа, че думите му не съдържат и капка истина. Причина за тревога имаше, и то основателна. Вратата на спалнята се беше отворила и маншоноподобната топка от квичаща омраза препусна безкрако право към глезените му.
При смъртна опасност човек е способен на неподозирани подвизи. Лорд Емсуърт не беше акробат, но подскокът, който направи при тези кризисни обстоятелства, би сторил чест на всеки професионален циркаджия. Издигна се във въздуха като пощенски гълъб, литнал да изпълни куриерската си задача. Леглото се намираше на съществено разстояние, но той мигом го достигна и разтреперан кацна на самия му ръб. Под него пухкавото кутре се пенеше и бушуваше като океан о скалист бряг.
В този миг милорд си даде сметка, че на прага на вратата, през която току-що беше влязъл, стои млада жена.
Критичното око на един познавач на женските прелести би открило у нея доста несъвършенства. Беше твърде ниска, твърде ъгловата и твърде набита. Извивката на брадичката й бе твърде решителна. И косата й бе с неприятен рижав оттенък. Но онова, което лорд Емсуърт най-много не хареса у нея, бе пистолетът, който бе насочила към главата му.
Иззад вратата на банята долетя жалостив глас.
— Кой е там?
— Един мъж — отвърна момичето с пистолета.
— Знам, че е мъж. Вече говорих с него. Кой е той?
— Не знам. На вид е отвратителен. Видях го да се навърта из коридора, грабнах пистолета и дойдох. Хайде, излизай!
— Не мога. Мокра съм.
Никак не е лесно за човек, покачен върху легло е вдигнати нагоре ръце, да говори с достойнство, но лорд Емсуърт се постара да го стори.
— Уважаема госпожо!
— Какво търсите тук?
— Видях, че вратата е открехната…
— И влязохте да проверите дали няма открехната и някоя кутия с бижута. Според мен — заключи младата жена, като повиши глас, за да я чува и невидимата къпеща се, — това е Доупи Смит.
— Кой?
— Доупи Смит. Същият, дето се опита да задигне бижутата ти в Ню Йорк. Сигурно те е последвал и тук.
— Не съм никакъв Доупи Смит — възмути се милорд. — Аз съм граф Емсуърт.
— Така ли?
— Да, така!
— Аха! Как ли не!
— И дойдох да се срещна със снаха си…
— Е, ето я и нея.
Вратата на банята се отвори и отвътре се появи прелестна фигура, загърната с кимоно. Дори в този изпълнен с напрежение миг лорд Емсуърт се улови, че с недоумение си задава въпроса как е могло такова момиче да се омъжи за син му Фредерик.
7
Село във Франция, където през 1415 г. английските войски на крал Хенри V разбиват френската армия по време на Стогодишната война. — Б.пр.