Лорд Емсуърт беше видял достатъчно. Когато се откъсна от телескопа си, той бе съсипан човек. Една от най-любимите му мечти беше как някое момиче от сой и с пари се явява един хубав ден и го отървава от Фреди. Само че вътрешният глас, сега по-уверен от всякога, му подсказваше, че това не е тя. Фреди не би се промъквал така потайно, за да се среща с момичета от сой, нито пък можеше да допусне, че някое момиче от сой, ако е с всичкия си, ще се метне така възторжено на врата му. Не, имаше само едно обяснение. Фреди бе успял да се обвърже в отшелническото уединение на Бландингс, далеч от столицата с всичките й предимства в това отношение. Запенен от мъка и гняв, лорд Емсуърт бързо се спусна по стълбите и излезе на терасата. Тук той се зае да дебне като застарял леопард в очакване на обеда си, докато най-сетне сред дърветата, които растяха покрай алеята, нещо се белна и бодро свирукане възвести приближаването на обвиняемия.
Погледът, с който лорд Емсуърт наблюдаваше сина си, бе навъсен и враждебен. Той намести пенснето си и с негова помощ успя да установи, че лицето на младежа е озарено от глупава усмивка на задоволство, която му придаваше вид на сияеща овца. От бутониерата му стърчеше китка полско цвете, която Фреди от време на време галеше с ласкава ръка.
— Фредерик! — изрева милорд.
Злосторникът замръзна на място. Потънал в розови блянове, той не беше забелязал баща си. Но толкова бе лъчезарно настроението му, че дори този сблъсък не успя да го помрачи. Той щастливо заприпка нагоре по стълбите.
— Здравей, папа — пропя Фреди и прерови ума си за приятна тема за разговор — нещо, което винаги му създаваше затруднения при подобни срещи. — Прекрасен ден, а?
Милорд обаче нямаше намерение да се разсейва с обсъждане на времето. Той пристъпи крачка напред, като в този миг удивително заприлича на удушвача на младите принцове в Тауър.2
— Фредерик, кое беше онова момиче? — попита той.
Достопочтеният конвулсивно потръпна и с мъка преглътна нещо едро и нащърбено.
— Момиче ли? — треперливо повтори той. — Момиче? Момиче ли каза?
— Онова момиче, с което преди десет минути се целувахте на ливадата.
— О! — каза Достопочтения Фреди. После замълча. — О, аха! — той замълча отново. — О, да! Тъкмо за това исках да поговорим.
— Искал си да поговорим, така ли?
— Естествено. Ами да, разбира се. Работата е съвсем почтена. Нищо нередно, искам да кажа. Няма такива работи. Тя ми е годеница.
Лорд Емсуърт изрева така, сякаш някоя от жужащите в лавандулата пчелички за разнообразие го бе жилнала по врата.
— Коя е тя? — изгърмя гласът му. — Коя е тази жена?
— Казва се Доналдсън.
— Коя е тя?
— Аги Доналдсън. Аги е съкратено от Ниагара. Родителите й прекарали медения си месец край водопада. Американка е и прочие. Какви шантави имена дават на децата си тия американци — лекомислено продължи да бъбри Фреди. — Ама че работа! Ниагара! Представяш ли си?
— Коя е тя?
— Ужасно е умна. Страхотен мозък. Ще ти хареса.
— Коя е тя?
— И на саксофон може да свири.
— Коя е тя? — за шести път зададе въпроса си лорд Емсуърт. — И къде си се запознал с нея?
Фреди се прокашля. Усещаше, че повече не може да укрива сведенията и същевременно до болка му беше ясно, че едва ли би могъл да ги включи в списъка на големите радостни новини.
— Как да ти кажа, папа, пада се нещо като братовчедка на Ангъс Макалистър. Дошла е в Англия на гости и е отседнала у стария. Така се запознахме.
Очите на лорд Емсуърт изхвръкнаха от орбитите и от гърлото му се изтръгна глух хрип. Много неприятни видения, свързани с бъдещето на сина му, го бяха спохождали, но никога не си беше представял, че ще влезе в църквата с нещо като братовчедка на главния си градинар.
— О — изрева той. — Така значи?
— Това е голата истина, папа.
Лорд Емсуърт вдигна ръце към небето, сякаш го призоваваше да стане свидетел как тормозят един добър човек, и в ситен тръс се изнесе от терасата. След като препуска няколко минути из парка, той изнамери жертвата си в дъното на тисовата алея.
При шума от стъпките му главният градинар се обърна. Беше среден на ръст здравеняк с вежди, които по биха отивали на високо чело, а така, в комбинация с острата рижа брада, му придаваха зловещо и безкомпромисно изражение. Това бе лице, на което не липсваха нито честност, нито интелигентност, но трудно бихме го нарекли приветливо и лъчезарно.