— Ами да, разбира се. Развалила е годежа, нали? Предполагам, защото обича друг. Да, да, сега се сещам, че недвусмислено го заяви. Спомням си съвсем ясно. Анджела е решила да се омъжи за друг. Бях сигурен, че има разумно обяснение. Кажете ми, драги приятелю, как гледате на лененото кюспе?
— Това пък с лененото кюспе как да го разбирам?
— Ами, как… ленено кюспе — поясни лорд Емсуърт, който не беше в състояние да намери друго определение. — Като храна за прасета.
— О, по дяволите всички прасета!
— Какво! — В гласа на лорд Емсуърт прозвучаха едновременно ужас и недоверие. Младият Хичъм по принцип не му беше особено симпатичен, защото милорд не беше от хората, които с лекота се привързват към по-младите, но никога не бе допускал, че е способен на подобни анархистични изказвания. — Какво казахте?
— Казах „По дяволите всички прасета!“ Непрекъснато ми говорите за прасета. Какво ме интересуват прасетата? Не желая да разговарям за прасета. Да пукнат дано всички прасета!
Той си тръгна, а лорд Емсуърт се загледа подире му със смесени чувства. Възмущение, че един земевладелец и син на негов приятел е способен да произнесе подобни кощунствени слова, и облекчение, че човек, способен да произнесе такива кощунствени слова, няма да се ожени за член на неговото семейство. По свойствения си завеян начин милорд винаги бе обичал племенницата си Анджела и сега му стана приятно, че детето е толкова проницателно и трезвомислещо. Много момичета на нейна възраст биха се заслепили от бляскавото обществено положение и богатство на младия Хичъм; тя обаче, с необикновена за годините си интуиция, бе прозряла, че възгледите му за прасетата са крайно погрешни и се бе отдръпнала преди да стане късно.
Приятна топлинка се разля в гърдите на лорд Емсуърт, за да изстине миг по-късно при вида на сестра му Констанс, която връхлетя отгоре му. Лейди Констанс бе красива жена, но имаше моменти, когато очарователното й лице се загрозяваше от доста странно изражение. От най-ранно детство лорд Емсуърт беше разбрал, че това изражение му носи неприятности. Тъкмо то бе изписано върху лицето й и сега.
— Кларънс — изсъска тя. — Мисля, че достатъчно търпях глупостите на Анджела и младия Белфърд. Това повече не може да продължава. Трябва да заминеш за Лондон с влака в два часа.
— Какво? Защо?
— Ще се срещнеш с този Белфърд и ще му кажеш, че щом Анджела държи да се омъжи за него, няма да получи нито пени още четири години. Много ще се изненадам, ако тази вест не сложи край на цялата история.
Лорд Емсуърт замислено се зае да почесва Императрицата по необятния гръб, но върху добродушното му лице се изписа бунтовен израз.
— Не виждам защо да не се омъжи за него — промърмори той.
— Да се омъжи за Джеймс Белфърд?
— Не виждам защо не. По всичко изглежда, че го обича и прочие.
— Никога не си имал капка мозък в главата си, Кларънс. Анджела ще се омъжи за Хичъм.
— Не мога да го понасям. Схващанията му за прасетата са напълно погрешни.
— Кларънс, не желая повече разсъждения и спорове. Ще заминеш за Лондон с влака в два часа. Ще се срещнеш с мистър Белфърд и ще му кажеш за парите на Анджела. Ясно ли ти е?
— Добре де, добре — мрачно отстъпи милорд. — Добре, добре, добре.
Чувствата, които изпитваше на следващия ден, докато седеше срещу госта си, Джеймс Бартоломю Белфърд, в централния салон на Клуба на заслужилите консерватори, не бяха особено ведри. Не стига, че изобщо се намираше насред Лондон в такъв прекрасен слънчев ден, ами го бяха натоварили и със задачата да зачерни любовта на двама млади, към които хранеше най-топли чувства. Това му беше особено неприятно.
Защото сега, след като беше отделил известно време, за да размисли над въпроса, лорд Емсуъртси спомни, че младият Белфърд винаги му е харесвал. Мило момче, с подчертан вкус към селския начин на живот, който толкова допадаше и на него самия. Не би седнал да ругае и да говори с пренебрежение за прасетата като класа, и то в присъствието на Императрицата на Бландингс. Тогава на милорд му хрумна, както бе хрумвало на не един или двама преди него, колко неправилно са разпределени парите на този свят. Откъде накъде свинемразецът Хичъм ще получава от аренда десетки хиляди, а напълно заслужаващият ги младеж да няма нищо?
Тези мисли не само натъжиха лорд Емсуърт, ами го накараха да се почувствува и неловко. Мразеше неприятностите, а изведнъж прозря, че при спомена колко сигурно е скътан капиталът на Анджела зад четири врати, откъдето няма вероятност и пени да се измъкне, разговорът с младия човек неминуемо ще придобие нежелана окраска.