Милорд намисли ла отложи момента. По време на обяда, реши той, приветливо ще побъбри за туй-онуй, а подир това, докато се сбогува с госта си, ще му изплюе камъчето на бърза ръка и ще се гмурне обратно в дебрите на клуба.
Значително ободрен, че така изкусно е разрешил проблема, той се разприказва:
— Градините на Бландингс са особено привлекателни това лято. Главният ми градинар, Ангъс Макалистър, е човек, с когото не винаги сме на едно и също мнение, особено по въпроса за ружите, където намирам възгледите му дори до известна степен пагубни; но никой не може да отрече, че разбира от рози. Розариумът…
— Много добре си спомням този розариум — отрони лека въздишка Джеймс Белфърд и си сипа още малко от брюкселското зеле. — Там в летните вечери обичахме да се срещаме с Анджела.
Лорд Емсуърт премигна. Началото не беше обнадеждаващо, но династията Емсуърт се отличава с борбената си природа. Той опита пак:
— Рядко съм виждал такива великолепни цветове, каквито се наблюдават там през юни. Двамата с Макалистър единодушно възприехме твърда политика срещу голите охлюви и листните въшки. В резултат, градината стана за чудо и приказ. И дамаските рози, и еърширските, и…
— За да оцени истински розите — прекъсна го Джеймс Белфърд, — човек трябва да ги види като фон за момиче като Анджела. С прекрасните си руси коси, искрящи сред зелените листа, тя превръща розариума в истински рай.
— Несъмнено — рече лорд Емсуърт. — Несъмнено. Радвам се, че сте харесали розариума ми. В Бландингс, разбира се, се радваме на естествена глинеста почва, богата на хранителни вещества и хумус; но, както често повтарям на Макалистър и по този въпрос също не сме имали разногласия, само глинестата почва не е достатъчна. Необходим е и оборски тор. Ако всяка есен лехите се наторяват обилно и буците се раздробяват напролет преди прекопаването…
— Анджела каза — обади се Джеймс Белфърд, — че не ни давате да се оженим.
Лорд Емсуърт се задави с пилешкото. На такава прямота, рече си той с парещо самосъжаление, младите англичани се научават в Америка. Дипломатическите извъртания процъфтяват само сред по-ленивите цивилизации, а в онези енергични и силни среди човек се научава да Говори Прямо и Да Го Прави Сега, и на всякакви други работи, дето поставят човек в затруднено положение.
— Ами… да, понеже отворихте дума, трябва да ви кажа, че се взе такова неофициално решение. Разбирате ли, приятелю, сестра ми Констанс е твърдо убедена, че…
— Разбирам. Смята ме за прахосник.
— Не, не, драги приятелю. Никога не е казвала такова нещо. Думата, която употреби, беше пройдоха.
— Хм, в началото може би наистина бях такъв. Но от мен да го знаете — озовеш ли се на работа в някоя ферма в Небраска, собственост на спиртосан от ябълкова ракия старец с яки разбирания за работата и солен речник, на бърза ръка се сдобиваш с положителни навици.
— Във ферма ли работите?
— Работех.
— Прасета? — с тих, развълнуван глас попита лорд Емсуърт.
— Покрай останалото.
Милорд преглътна. Пръстите му конвулсивно замачкаха покривката.
— Тогава, млади приятелю, може би сте в състояние да ми дадете съвет. От два дни моята свиня-рекордьорка Императрицата на Бландингс отказва да приеме храна. А селскостопанската изложба е другата сряда. Направо ще откача от тревога.
Джеймс Белфърд замислено свъси вежди.
— Какво смята свинарят ви по въпроса?
— Свинарят ми от два дни е в затвора. От два дни!
За пръв път значимостта на съвпадението порази лорд Емсуърт.
— Мислите ли, че това може да има нещо общо със загубата на апетит?
— Разбира се. Вероятно тъгува по него.
Милорд беше поразен. Съвсем бегло познаваше Джордж Сирил Ненагледния, но доколкото го беше виждал, трудно можеше да му се припише чак такъв фатален чар.
— Може би й липсва обедният му зов.
Милорд отново изпадна в недоумение. Не бе допускал в мислите си, че свинете се придържат толкова педантично към светските условности.
— Зов ли?
— Все трябва по някакъв начин да я е викал на обяд. Това е едно от първите неща, които човек научава във фермата — да зове. Прасетата са чувствителни животни. Не ги ли позовеш, готови са да умрат от глад, но няма да сложат и троха в уста. Позовеш ли ги обаче правилно, ще те следват с проточени лиги до края на света.
— Боже всемогъщи! Виж ти какви работи!
— Самата истина, уверявам ви. В различните краища на Америка зоват различно. В Уискънсин например, думите „Грух, грух, грух“ докарват свинското вкъщи и в прекия и в преносния смисъл. В Илиноис мисля, че им викат „Тц, тц, тц“, докато в Айова предпочитат „Гуц, Гуц, Гуц“. Ако продължим към Минесота, ще чуем „Праси, Праси, Праси“ или пък „Гъци, Гъци, Гъци“, докато в Милуоки, където заселниците са предимно от немско потекло, ще чуем доброто старо тевтонско „Ойларипи, майне швайне!“ О, да, свинският зов варира в широки граници. От „Гуц-Гуц-Гуц“ в Охайо, до „Грух-праси, грух-праси“ в Масачузетс, без да броим различните местни подходи, като чукане по консервени кутии с брадва, или подрънкване на камъчета в куфар. Познавах един човек в Небраска, който зовеше прасетата си като им чукаше по копанята с дървения си крак.