— Сериозно?
— Случи му се обаче голямо нещастие. Една вечер, като чули някакъв кълвач, те се опитали да се покатерят на дървото и когато човекът излязъл, намерил ги натръшкани наоколо с прекършени вратове.
— Моментът не е подходящ за шеги — засегна се лорд Емсуърт.
— Не се шегувам. Стопроцентова истина. Всеки в Америка го знае.
Лорд Емсуърт прокара ръка по пламналото си чело.
— Но щом разнообразието е толкова голямо, няма начин да разберем точно кой зов е използувал Ненагледния…
— О! — прекъсна го Джеймс Белфър. — Не бързайте. Още не съм ви казал всичко. Има и универсален зов.
— Какъв зов?
— Повечето хора не го знаят, но аз го чух лично от устата на Фред Пацел, шампион на свински зов в Западните щати. Какъв човек само! Виждал съм го да кара пържолите да изскачат от чиниите. Той ми довери, че независимо дали животното е научено да откликва на илинойското „Тц, Тц“ или на минесотското „Праси“, то винаги ще реагира незабавно на тази магическа комбинация от звуци. За свинята то било като притегателната сила на масонството за хората. „Тц, Тц“ в Минесота или „Праси“ в Илинойс и животното само повдига вежди и гледа непроницаемо. Но в който и щат да извикате „Гуц-коо-о-о-оу!“…
Върху лицето на лорд Емсуърт се изписа изражението на удавник, зърнал спасителната сламка.
— Това ли е универсалният зов, за който споменахте?
— Да.
— Гуц…!
— … коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Не е точно така. Първата сричка трябва да бъде произнесена кратко и стегнато, втората да се удължи и извиси във фалцет — високо, без фалш.
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу! — изквича лорд Емсуърт, като отметна глава назад и от гърлото му излезе висок пронизителен тенор, който накара деветдесет и тримата заслужили консерватори, които обядваха наоколо, да замръзнат от ужас и негодувание.
— Повече живот в „коо“ — посъветва го Джеймс Белфърд.
— Гуц-коо-о-о-оу!
Клубът на заслужилите консерватори е едно от малкото места в Лондон, където посетителите не са свикнали на музика по време на хранене. Финансисти с бели бакенбарди впиха сурови погледи в олисели политици, сякаш безмълвно ги питаха как трябва да се постъпи. Плешиви политици отвръщаха на погледите на бакенбардести финансисти, с което се опитваха да им внушат, че представа си нямат. Из въздуха обаче витаеше смътно оформилата се единодушна решителност да протестират пред Управителния съвет.
— Гуц-коо-о-о-оу! — провикна се лорд Емсуърт. В същия миг погледът му попадна върху часовника над камината. Стрелките сочеха два без двайсет.
Той конвулсивно потръпна. Най-удобният влак през деня за Маркет Бландингс тръгваше от гара „Падингтън“ точно в два часа. Сетне нямаше друг чак до пет и пет.
Милорд не беше мислещ човек, но затова пък случеше ли му се да мисли, за него това означаваше и да действува. Миг по-късно той вече ситнеше към вратата, извеждаща на широкото стълбище.
Сега вече залата взе единодушното решение да протестира със силни думи пред Управителния съвет. Но от мозъка на лорд Емсуърт, доколкото изобщо го имаше, миналото — с изключение на този единствен зов „Гуц-коо-о-о-оу!“ — бе напълно изличено.
Като шепнеше магическите звуци, той забърза към гардероба и взе шапката си. Изричайки ги отново и отново, скочи в едно такси. Все още ги повтаряше, когато влакът излезе от гарата; и несъмнено щеше да продължава да ги повтаря по целия път до Маркет Бландингс, ако не беше паднал жертва на непоклатимите си навици и не бе заспал още в първите десет минути от пътуването.
Когато влакът спря в Суиндън Джънкшън, милорд стреснато се събуди. Надигна се и както имаше навик в подобни случаи, започна да се чуди кой е и къде се намира. Паметта му се възвърна, но уви, това не беше вече една пълна памет. Спомни си как се казва. Спомни си, че се прибира у дома след посещение в Лондон. Но какво трябва да кажеш на прасето, когато го поканиш на софрата, беше напълно изтрито от съзнанието му.
Според мнението на лейди Констанс Кийбъл, облечено недвусмислено в словесна форма в кратките мигове по време на вечерята, когато бяха сами, и посредством телепатията, когато икономът Бийч допринасяше с достолепното си присъствие към церемонията, при експедицията си в Лондон с цел да постави ребром въпроса пред Джеймс Белфърд, брат й Кларънс се бил държал като формен идиот.