И тъй, ден-два след пристигането си, Фреди припна към „Ъпър Брук Стрийт“ за делови преговори; малко по-късно, когато разговорът бе приключил и той напускаше къщата в доста облачно настроение, Достопочтеният се сблъска с Бифи Бингъм, негов състудент от Оксфорд. Доста вода бе изтекла откакто третокурсникът Бифи, тогава нафукан млад състезател от осморката по гребане, бе препускал е велосипед край реката и бе крещял в мегафона неприлични слова по адрес на неговата (на Фреди) мъжка издръжливост, но той го позна веднага. И то въпреки факта, че неумолимият ход на годините явно бе направил от стария Бифърс свещеник. Защото внушителната фигура на Бингъм сега бе загърната в строго черно расо с една от онези яки, които се крепят на място единствено със силата на волята.
— Бифърс! — извика Фреди, чиято тъга незабавно се разсея от тази щастлива среща.
Макар че преподобният Рупърт Бингъм учтиво отвърна на поздрава му, той съвсем не преливаше от възторг. Изглеждаше унил и мрачен, сякаш сред паството му бе настъпил разкол. Когато заговори, гласът му бе на човек, разяждан от скрита мъка.
— А, здрасти, Фреди. От години не съм те виждал. Изглеждаш чудесно!
— Тип-топ, Бифърс, стари приятелю, тип-топ. А ти?
— Всичко е наред — отвърна преподобният Рупърт все със същата необяснима скръб. — Какво си правил в тази къща?
— Опитах се да продам кучешки бисквити.
— Ти кучешки бисквити ли продаваш?
— Да, когато хората имат достатъчно мозък, за да проумеят, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е стока с ненадминати достойнства. Но мислиш ли, че успях да убедя твърдоглавата си леля? Не, Бифърс, не, макар че говорих цял час и я обсипах с рекламни брошури като…
— Леля ти ли? Не знаех, че лейди Олстър е твоя леля.
— Сериозно? Мислех, че е известно на цял Лондон.
— Тя каза ли ти за мен?
— Какво ще ми каже за теб? Боже господи! Да не би ти да си въпросният несретник без пени в джоба, който иска да се ожени за Гъртруд?
— Аз съм.
— Гледай ти, гледай ти!
— Обичам я, Фреди — призна преподобният Рупърт Бингъм. — Обичам я така, както нито един мъж не…
— Да. Разбира се. Естествено. Знам. Както обикновено. И тя също те обича, нали?
— Да. А те я изпратиха в Бландингс, за да не се виждаме.
— Подло. Много подло. Но защо си обеднял? Ами десятъка? Винаги съм знаел, че вашего брата много намазва от десятъка.
— Там, където съм аз, няма никакъв десятък.
— Как така няма?
— Ами ей-така.
— Хм. Слаба работа. Добре де, какво смяташ да правиш?
— Мислех да посетя леля ти и да се опитам да я убедя.
Фреди съчувствено улови приятеля си за ръката и го задърпа настрани.
— Загубена работа, братко. Щом една жена отказва да купи „Кучешката радост на Доналдсън“, това означава, че дъската й сериозно се е разхлопала и е безсмислено да правиш опити да я убеждаваш. Трябва да измислим нещо друго. Та казваш, че Гъртруд е в Бландингс? Естествено. За роднините Бландингс е нещо като Бастилията. Винаги когато някой от младите прегреши и се влюби в неподходяща партия, незабавно го заточават в Бландингс да се поправи. Папа често се оплаква от това. Чакай сега, остави ме да помисля.
Навлязоха в „Парк Стрийт“. Няколко работници трескаво рушаха паважа с пневматични бургии, но бръмченето в главата на Фреди успешно ги заглушаваше.
— Измислих! — най-сетне каза той и чертите му се разведриха след нечовешкото напрежение. — Голям късмет имаш, мойто момче, че снощи гледах този супер-филм „Изоставени млади сърца“ с Розали Нортън и Ото Винг. Бифърс, стари приятелю, още днес отпрашваш за Бландингс.
— Какво!
— С първия следобеден влак. За всичко съм помислил. В този супер филм „Изоставени млади сърца“ беден, но достоен младеж се влюбва в дъщерята на богати и надменни родители и те я завеждат в провинцията, за да го забрави. След няколко дни обаче се появява тайнствен непознат, спечелва благоразположението на родителите И казва, че иска да се омъжи за дъщеря им. Те се съгласяват, правят сватбата и тогава той си отлепва бакенбардите и се оказва, че е Джим!
— Да, но…
— Никакво но! Всичко е уредено. Леля ми има нужда от сериозен урок. Човек би помислил, че една жена ще рипне от щастие при възможността да подпомогне бизнеса на свой кръвен роднина, особено след като са й показани мостри и са й предложили двуседмичен изпитателен срок, при това безплатно. Но не! Упорито се е вкопчила в „Кучешката храна на Питърсън“ — далеч по-посредствен продукт, в който между другото подразбрах, че липсват основни витамини — така че отсега нататък, стари приятелю, с душа и сърце съм на твоя страна.