— Чудесно! — извика Фреди. — Развалината претъпкана ли е с народ?
— Ако имаш предвид Замъка Бландингс — хладно отвърна милорд, — засега тук няма никой освен мен и братовчедка ти Гъртруд. Защо? — добави той, давайки словесен израз на бързо обземащата го паника. — Да не смяташ да идваш?
— Опазил ме бог! — с не по-малък ужас извика синът му. — Искам да кажа, би ми било много приятно, разбира се, но точно сега съм прекалено зает с „Догджой“.8
— Кой Попджой?
— Попджой ли? Попджой? А, да… Това е един мой приятел, И тъй като ти се шириш из замъка като пет пари в кесия, бих искал да го приютиш за известно време. Свястно момче. Ще ти допадне. Съгласен, нали? Ще пристигне с влака в три и петнайсет.
Лицето на лорд Емсуърт придоби такова изражение, че Достопочтеният имаше голям късмет, задето видеотелефонът все още не беше внедрен в английските телефонни централи. Милорд тъкмо се канеше да го съкруши с отказа си, придружен от пояснението, че не желае приятел на сина му да наближава Бландингс и на петдесет мили разстояние, когато Фреди се обади отново:
— Тъкмо ще прави компания на Гъртруд.
При тези думи у лорд Емсуърт настъпи промяна, забележима дори с невъоръжено око. Демоничният блясък изчезна от погледа му.
— Ами да, разбира се! Точно така! — възкликна той. — Точно така, разбира се. В три и петнайсет, казваш? Ще изпратя колата в Маркет Бландингс да го посрещне.
Компания за Гъртруд. Приятна мисъл. Нежна, освежаваща, стимулираща мисъл. Още в мига, в който сестра му Джорджина му натресе Гъртруд, милорд бе започнал да се моли някой да го отървава сегиз-тогиз от нея.
Най-неприятното в случаите, когато се налага да забавляваш в дома си девойка, изживяваща любовна мъка, е твърдата й решимост да върши добри дела. Тя се придържа неотстъпно към възгледа, че единственото, за което си струва да се живее отсега нататък, е да бъде мила към останалите. И тя е непоколебима, че ще го прави, та ако ще това да им струва живота. От две седмици красивата му племенница се влачеше из замъка със скръбна физиономия и вършеше добрини наляво и надясно; и понеже милорд винаги й беше под ръка, най-често той беше изкупителната жертва.
Когато лорд Емсуърт излезе от телефонната кабина и съзря, че обектът на мислите му се задава насреща, на устните му грейна първата за деня искрена усмивка.
— Е, мила моя — бодро каза той. — Как прекарваш времето си?
Върху лицето на племенницата му не се появи ответна усмивка. Всъщност, ако човек я загледаше по-внимателно, той щеше да забележи, че това е девойка, забравила да се усмихва. Навяваше асоциации за някои от символите на Метерлинк.
— Подреждах кабинета ти, вуйчо Кларънс — безжизнено отвърна тя. — Вътре цареше ужасна бъркотия.
Лорд Емсуърт премигна като човек с установени навици, който неблагоразумно е допуснал чистачката да проникне незабелязана в кабинета му, но храбро продължи със същия бодър тон.
— Тъкмо говорих с Фредерик по телефона.
— Да? — Гъртруд въздъхна и сякаш през вестибюла премина леден полъх. — Връзката ти се е изкривила, вуйчо Кларънс.
— Обичам да я нося накриво — отвърна милорд и отстъпи крачка назад. — Имам новина за теб. Тази вечер пристига един приятел на Фредерик. Ще ни погостува известно време. Доколкото разбрах, името му е Попджой. Най-после ще има млад човек да ти прави компания.
— Не искам никакъв млад човек да ми прави компания.
— Е, хайде, хайде, мила.
Гъртруд го изгледа замислено с огромните си тъжни очи. От гърдите й се изтръгна поредната тежка въздишка.
— Сигурно е чудесно човек да бъде стар като теб, вуйчо Кларънс.
— Ъ? — стреснато възкликна милорд.
— Да чувствуваш, че ти остава една съвсем нищожна крачка до тихия гроб, до неизразимия вечен покой… А пред мен като дълга и прашна пустиня се простира безкраен живот. Двадесет и три! Само на толкова съм. Само на двадесет и три. А всички в рода ни живеят до шейсет.
— Как така до шейсет? — извика лорд Емсуърт с разпалеността на човек, който ще ги навърши догодина. — Клетият ми баща беше на седемдесет и седем, когато го убиха по време на лов. Чичо Робърт живя почти до деветдесет. Братовчед ми Клод беше на осемдесет и четири, когато си счупи врата, опитвайки се да прескочи една порта. Братът на майка ми, Алистър…
— Недей! — изстена момичето и потръпна. — Недей! Така всичко изглежда още по-безнадеждно.
Да. Ето каква беше Гъртруд. Според лорд Емсуърт тя определено се нуждаеше от компания.
Първото впечатление на лорд Емсуърт от младия Попджой, когато го видя в гостната преди вечеря, беше изключително благоприятно. Приятелят на сина му бе необикновено едър и силен младеж с честно, открито и простодушно лице, чийто цвят напомняше за вътрешностите на сьомга. Изглеждаше и малко притеснен. Това обаче говореше само в негова полза. Милорд се почувствува приятно изненадан от факта, че в един представител на младото поколение открива такова необикновено качество като стеснителността.