Ето защо той намираше оправдание за навика му да се смее истерично, дори когато обсъжданата тема съвсем не беше чак толкова смешна, като например разпространението на листната въшка сред розариума. Извини го и когато Попджой откри нещо неудържимо забавно в съобщението, че барометърът се покачва. А когато, скачайки на крака при влизането на Гъртруд, младежът изпълни няколко сложни стъпки в дует с масичката, отрупана с порцелан и рамкирани фотографии, милорд сам се присъедини към веселието, което това постижение предизвика не само у госта, но и у Гъртруд.
Да, колкото и да изглеждаше странно, при вида на младия Попджой племенницата му Гъртруд изведнъж неудържимо и щастливо се разсмя. Сякаш изчезна цялата й меланхолия от последните две седмици. Тя се смееше. Младежът се смееше. Вечерята премина в бурно веселие, донякъде напомнящо за хор на гуляйджии от старомодна комична опера, празнуващи хитро скроен някому номер.
Междувременно младежът разсипа супата си, счупи една винена чаша и когато се втурна да отваря вратата, изпълни поредния главозамайващ отскок. На всичко това Гъртруд се смя, и Попджой се смя, и милорд се смя — макар че може би не с искреността на младите хора, защото винената чаша беше от сервиз, който той особено ценеше.
И все пак, докато отпийваше от портвайна и претегляше на везните плюсовете и минусите, лорд Емсуърт реши, че те все пак се накланят в правилната посока. Вярно, по всичко личеше, че бе прибрал в къщата си някакъв смахнат акробат, но от друга страна подобно слабоумие се очаква от всеки приятел на сина му Фредерик и в края на краищата важното беше, че компанията на госта явно допада на Гъртруд. Милорд с блаженство си представяше поредицата от безкрайни слънчеви дни, които му предстояха, и безметежието, далеч от скъпите на сърцето му същества. Дни, в които щеше да работи в градината си без плътно преследващия го през последните две седмици страх, че ще зърне трагичната омърлушена физиономия на племенницата си, която го пита разумно ли е да бъде навън в този пек. Сега тя си имаше компания и нямаше да ходи по петите му.
Впечатленията на милорд за умствената недостатъчност на госта му се потвърдиха късно същата нощ, когато чу стъпки по терасата. Той подаде глава навън и съзря младежа, който стоеше под прозореца и му изпращаше въздушни целувки.
При вида на лорд Емсуърт като че се посмути.
— Каква приятна вечер — каза той и придружи словата с характерния си хиеноподобен кикот. — А… ъ-ъ-ъ… помислих си… всъщност… искам да кажа… Ха-ха-ха.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не! Не! Не, благодаря, не! Не! Не, не! Аз… ъ-ъ-ъ… хо-хо-хо! Просто излязох да се поразходя, ха-ха!
Лорд Емсуърт се върна в леглото си леко замислен. Може би някакво предчувствие за онова, което щеше да последва, измъчваше подсъзнанието му, защото, докато се пъхаше между завивките, той потрепери. Постепенно обаче дрямката го налегна и самообладанието му се възвърна.
Като обмисли нещата спокойно, милорд реши, че можеше да бъде и по-зле. В края на краищата, разсъждаваше той, — а талазите на съня започваха да оказват обичайното си благотворно въздействие, — в Бландингс можеше да гостува и някой от племенниците му, или една от сестрите му, или дори — тази мисъл го смрази — по-малкият му син Фредерик.
Когато описва събитията, в които са преплетени многообразни чувства, летописецът не винаги съумява да бъде така точен, както би желал. Иска му се строго да спазва хронологията, но все не може да отдели един определен миг от времето, да го прикове за щателно проучване от Потомството и да заяви: „Това бе мигът, в който лорд Емсуърт усети, че му се иска гостът да се прекатури от някой висок прозорец и да си счупи врата“. Милорд беше убеден, че това е била постоянна негова мечта още от самото начало, но случаят не беше такъв. Когато на втората сутрин от гостуването на Попджой гонгът за обяд ги завари увлечени в разговор в библиотеката и младежът с поривист отскок протегна ръка колкото свински бут, нежно го подхвана и му помогна да се изправи, лорд Емсуърт остана много доволен от тази учтива проява на внимание.
Но когато онзи започна да прави същото ден подир ден, нощ подир нощ и общо взето всеки път, когато го заловеше седнал; когато му предлагаше ръката си, за да прекоси помещението, когато му помагаше да изкачва стълби и да пресича коридори, съпровождаше го по пътеки и в стаи, държеше му шлифера; когато изтръгваше предмети от ръцете му, за да не му тежат; когато в росни вечери изхвърчаше от къщата, натоварен с одеяла, шалове, шапки, а веднъж съвсем определено довлече и проклетия респиратор… тогава вече гордият дух на лорд Емсуърт се разбунтува. Той беше държелив старец и както повечето държеливи старци не обичаше младите да го смятат за нещо, което едва крета по земята в очакване края на земните си дни.