— Макалистър — втурна се милорд без всякакво предисловие право в същината на въпроса. — Момичето! Незабавно трябва да го отпратиш!
Израз на недоумение помрачи онази част от лицето на Макалистър, която не беше прикрита от брадата и веждите.
— Какво момиче?
— Момичето, дето е отседнало у вас. Веднага да се маха!
— Къде да се маха?
Лорд Емсуърт не беше в настроение да го занимават с дреболии.
— Къде да е — отвърна той. — Не искам да остане тук нито ден повече.
— Защо? — позаинтересува се мистър Макалистър, който обичаше винаги да е наясно.
— Няма значение защо. Незабавно трябва да я отпратиш.
Макалистър излезе с необорим довод.
— Тя ми плаща по две лири седмично — простичко рече той.
Милорд не заскърца със зъби, защото подобен начин за изразяване на чувствата не беше в стила му, но пък подскочи трийсетина сантиметра във въздуха и изпусна пенснето си. И макар че при нормални обстоятелства беше човек с широки възгледи и добре разбираше, че един съвременен граф трябва да помисли два пъти преди да се прави на феодал пред подчинените си, този път се запъна като едър земевладелец от ранния нормандски период и се зае да кастри крепостния си селянин.
— Слушай, Макалистър! Добре слушай какво ще ти кажа! Или ще изпратиш това момиче да си върви още днес, или ти самият ще си отидеш. Говоря ти съвсем сериозно.
Върху лицето на шотландеца Макалистър се появи странно изражение — като не пропуснем да изключим, разбира се, обраслите участъци. Това бе изражението на човек, който не е забравил Банскбърн3 и Робърт Брус4. В гърлото му заклокочиха шотландски звуци.
— Милорд ще получи молбата ми за напускане — изрече той със сдържано достойнство.
— Ще ти платя заплатата за един месец като компенсация за това, че не съм те предупредил, и ще си отидеш още днес следобед — непреклонно отвърна лорд Емсуърт.
— Хм! — изфуча мистър Макалистър.
Лорд Емсуърт напусна бойното поле с приповдигнат дух, все още в лапите на животинската ярост от стълкновението. Не изпита и капка угризение, че Макалистър му е служил вярно десет години, нито пък му мина през ума, че градинарят може да му липсва.
Вечерта обаче, докато лордът, пушеше последната за деня цигара, Здравият разум, така грубо прогонен, плахо се промъкна до трона си и ледена ръка стисна сърцето на лорд Емсуърт.
След като прогони Макалистър, какво ще стане с тиквата?
Може би е редно да поясним с няколко думи какво място заемаше тази тиква в живота на лорд Емсуърт. Всеки древен английски род има своя пропуск в списъка на великите си дела. Същото важеше и за рода на лорд Емсуърт. Поколения наред неговите предци бяха вършили забележителни подвизи: от Замъка Бландингс бяха излезли държавници и воини, губернатори и народни водачи, но това — според сегашния притежател на титлата — не беше достатъчно. Колкото и бляскава на пръв поглед да изглеждаше историята на рода, това с нищо не променяше факта, че нито един граф Емсуърт не беше спечелил първа награда за тикви на изложението в Шрузбъри. За рози — да. За лалета — вярно. За зелен лук — положително. Но не и за тикви. И лорд Емсуърт изживяваше дълбоко липсата. Не едно и две лета той неуморно се бе стремил да изтрие това петно от фамилния герб, само за да стане свидетел на опропастените си надежди. Тази година обаче победата като че ли най-сетне се задаваше на хоризонта, защото в земите на Бландингс бе благоволила да поникне състезателка с такива размери, че милорд, наблюдавал растежа й от семка, не можеше да допусне провал. Няма начин, казваше си той, докато наблюдаваше златистата й окръгленост, дори сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, победител в три последователни години, да произведе нещо, което да се сравнява с този изумителен зеленчук.
А сега, уволнявайки Макалистър, той рискуваше благополучието на тази великолепна тиква. Защото Ангъс Макалистър беше нейният старши треньор. Той разбираше тиквата и дори, макар и сдържано, по шотландски я обичаше. А сега, след като Ангъс вече го нямаше, какво ще да стане с нея?
Такива работи минаваха през главата на лорд Емсуърт, докато обмисляше новосъздалото се положение. И макар че, докато дните се нижеха, той се опитваше да си внуши, че Ангъс Макалистър не е единственият човек, който разбира от тикви и че той има пълно и непоклатимо доверие в Робърт Баркър — доскоро и помощник на Ангъс, а сега издигнат в ранг главен градинар и първи опекун на Надеждата на Бландингс, милорд много добре съзнаваше, че това бе само голо перчене. Когато си собственик на тиква и голямата победа е в ръцете ти, изискванията ти към хората неимоверно се повишават. С всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че Робърт Баркър е само едно бледо подобие. След седмица лорд Емсуърт вече копнееше за Ангъс Макалистър.
3
Село в Шотландия, където през 1314 г. шотландската армия разгромява войските на английския крал Едуард II във войната за независимост на Шотландия. — Б. пр.