Прелестите на истински хубавото английско лято са толкова много, че всекиму е простено, ако пропусне да забележи всичките едновременно. Едва след като пронизващата агония от първия досег с водата попремина и лорд Емсуърт вече плуваше в средата на езерото, той осъзна, че по необясним начин е пропуснал да забележи безспорно най-доброто, което тази прекрасна утрин можеше да му предложи. Когато гледаше през прозореца си бе забелязал слънцето, сенките, птичките, дърветата и насекомите, но не бе дооценил факта, че никъде в този божествен свят, простиращ се отпреде му, няма и помен от неговия млад гостенин Попджой. По всичко личеше, че за пръв път от две седмици насам милорд е съвсем самичък и чудно лишен от присъствието му.
Лорд Емсуърт се носеше по гръб, гледаше тюркоазеното небе и преливаше от доволство. Бодро подритна в пристъп на неописуем възторг. Това обаче му се стори недостатъчно. Не изразяваше напълно безбрежното му щастие. Само чрез музиката, този мистичен език на душата, можеше достойно да възхвали прелестите на златната утрин. В следващия миг летният покой, надвиснал над градините на Замъка Бландингс, бе пронизан от внезапен треперлив крясък, който можеше да означава само едно — че нейде човешко същество е изпаднало в беда. Всъщност това бе гласът на лорд Емсуърт, извисен в химн на радостта.
Звукът смразяваше кръвта и бе способен да стресне и най-държеливия: двете пчелички, жужащи сред лавандулата, се заковаха на място като една и се спогледаха с повдигнати вежди. Но не само те бяха сред пострадалите. Охлювите се прибраха в черупките си; катеричката, демонстрираща гимнастическото си умение върху клоните на кедъра, едва не падна, и — придвижвайки се една крачка по-нагоре в животинското царство — преподобният Рупърт Бингъм, прикрит зад рододендроновите храсти и недоумяващ докога трябва да чака възлюбената му да се яви на уречената среща, се стресна, изпусна цигарата си, трескаво свали сако и се юрна към водата.
А там, насред езерото, изстъпленията на лорд Емсуърт продължаваха с несекваща мощ. Неуморните му крака изригваха гейзер от бяла пяна, късогледите му, но искрящи очи, бяха вторачени в небесната синева. От гърлото му излизаше пронизителен вой.
— Ти бъди моя любима — пееше лорд Емсуърт, — и света-а-а-а-а е за двами-и-и-на!
— Запазете самообладание — каза някакъв глас в ухото му. — Запазете спокойствие. Запазете пълно спокойствие. Всичко ще е наред.
Дори днес, в епохата на радиото, всеки глас от небето има доста стряскащо въздействие върху човешката психика. Ако беше на твърда почва, лорд Емсуърт щеше да подскочи. Но тъй като под него имаше три метра вода, той просто изчезна под нея, сякаш го бяха натиснали надолу. В същия миг почувствува, че се задушава, после болезнено бе сграбчен за месестата част на ръката и измъкнат на повърхността, пръхтящ и плюещ вода.
— Запазете пълно спокойствие — продължи да твърди гласът. — Няма никаква опасност.
Чак сега милорд позна чий бе той.
Има граница, отвъд която човешкият мозък губи родството си с твореца и се превръща в разбунена маса от разпенени пагубни страсти. Малайците, докарани отвъд тази граница, свалят старата кама от стената, излизат навън и накълцват съседите си. Жените изпадат в истерия. Графовете, ако лорд Емсуърт може да ни послужи за пример, вдигат десните си юмруци и ги размахват толкова силно, колкото им позволяват възрастта и физическите данни. Лорд Емсуърт бе търпял този прилепчив младеж с привидно самообладание, но напрежението явно си бе казало думата. Подтисканите страсти винаги са най-опасни. Малко по малко, ден след ден, милорд постепенно се бе превръщал в кипящ вулкан, който най-накрая изригна.
Той бушуваше, обзет от чувство на непоносимо оскърбление. Нима не му стигаше, че тази отвратителна лепка не се отделяше от него на сушата? Трябваше ли да го преследва и сред водната шир и да го мачка в ръце, точно когато изпитваше най-голямо удоволствие от плуването това лято? В цялата дълга и героична история на рода му нямаше самозабравил се Емсуърт, който да наруши свещените закони на гостоприемството и да насини окото на госта си. Да, но тук никога не бяха идвали и такива гости. Милорд силно изпръхтя, яростно измъкна дясната си ръка от водата, замахна и удари.
По-неразумно и недалновидно не би могъл да постъпи. Ако имаше нещо, което преподобния Рупърт Бингъм — дългогодишен плувец в отбора на Оксфорд — бе овладял до съвършенство, то бе умението да се справя със съпротивляващи се удавници. Нещо като твърд и възлест овнешки бут халоса със страшна сила лорд Емсуърт зад ухото: слънцето изгасна, на негово място изгряха звездите, много от тях с открояващата се яркост; чу се шум на прииждаща вода и той загуби свяст.