Макар и сгодена за преподобния Рупърт Бингъм, Гъртруд напоследък изглеждаше запленена от Орло Уоткинс — лиричния тенор. Той бе от онези надарени младежи, които лейди Констанс Кийбъл, домакинята на Бландингс, толкова обичаше да кани през лятото на дълги гостувания.
Що се отнася до преподобния Рупърт Бингъм, напоследък мнението на лейди Олстър за него коренно се бе променило. Първоначално вероятността да й стане зет я бе натъжила и разстроила. После, когато случайно научи, че е племенник и наследник на един от възможно най-богатите корабни магнати, той се издигна в очите й от низините до главозамайващи висини. Сега лейди Олстър беше силно про-Бингъмски настроена. Усмихваше му се сърдечно, а след като го назначиха викарий в Мъч Мачингъм, най-близкото село до Маркет Бландингс, тя доведе Гъртруд в замъка, за да могат младите хора по-често да се виждат.
Но вместо да се вижда често с годеника си, Гъртруд изглежда предпочиташе да се шляе с този Орло Уоткинс, обещаващия тенор. Дни наред вече двамата бяха неразделни.
А всички много добре знаем какво представляват тези лирични тенори. Опасни дяволи. Сядат на пианото, впиват поглед в очите на момичето и запяват с глас, който звучи като спукана тръба газ, за Любовта, Луната и Теб и докато се усетиш, момичето било дузпата на свестния и перспективен млад свещеник, за когото е сгодено, и изчезнало с човек, чийто единствен източник на препитание е по някой и друг договор с Би Би Си.
Ако една майка няма право да потръпва пред такава възможност, интересно на какво има право.
Така че лейди Олстър продължи да потръпва; и все още потръпваше, когато дремливият летен покой бе нарушен от отвратителна врява. Пекинезът и бултериерът лавнаха едновременно и като вдигна поглед, лейди Олстър видя, че насреща й се задава племенникът й Фредерик.
И тя потръпна отново, защото в погледа на Фреди безпогрешно долови познатия й делови ентусиазъм, стария блясък, неразривно свързан с кучешките бисквити.
Лейди Олстър и друг път беше притискана в кюшето от Фреди и опитът я бе научил, че може да спре отприщилия се поток само ако веднага заговори на друга тема. Тя храбро се опита да постъпи така и сега.
— Виждал ли си Гъртруд, Фреди? — попита лейди Олстър.
— Да. Взе колата ми, за да отиде до Шрузбъри.
— Сама?
— Не. С Уоткинс. Врескалото.
Лейди Олстър се раздруса от поредния спазъм.
— Фреди — каза тя, — ужасно съм обезпокоена.
— Защо?
— За Гъртруд.
— Няма какво да се безпокоиш за нея — успокои я Фреди. — По-добре се тревожи за тези кучета. Забеляза ли как лаят по мен? Нерви. Кълба от нерви. И защо? Защото неправилно ги храниш. Докато упорстваш и им даваш от „Кучешката храна на Питърсън“, в която липсват основни витамини, ще откачат при вида на човешко същество на хоризонта. А сега, за да те убедя в това, за което приказвахме тази сутрин, смятам да извърша една малка демонстрация.
— Не можеш ли да й намекнеш, Фреди?
— На кого?
— На Гъртруд.
— Да, предполагам, че мога да й намекна. За какво?
— Прекалено често се вижда с този Уоткинс.
— Аз също, между другото. Всеки, който го е видял повече от веднъж, се е виждал с него прекалено често.
— Струва ми се, че съвсем е забравила за годежа си с Рупърт Бингъм.
— Рупърт Бингъм ли каза? — изведнъж се оживи Фреди. — Ще ти кажа, нещо важно за Рупърт Бингъм. Той има едно куче на име Ботълс, което от пеленаче е захранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Само да можеше да го видиш! Той пращи от здраве благодарение на съставките, които подпомагат растежа на костите. Прекрасно, добре сложено куче, с очи, които искрят от радост, че живее, и с крака, здраво стъпили на земята. Гордост за стопанина си.
— Не ме интересува кучето на Рупърт!
— А би трябвало! Не можеш да не го забележиш. Защото е куче, с което трябва да се съобразяваш. Куче, което тежи на мястото си. И всичко — само благодарение на „Кучешката радост на Доналдсън“.
— Не искам да чувам повече за „Кучешката радост на Доналдсън“.
— Аз пък искам. Искам да ти направя една демонстрация. Може би не знаеш, лельо Джорджина, но ние в Америка рекламираме този толкова богат на витамини продукт по следния начин: караме демонстратора да застане на видно място пред тълпата, да извади една бисквита, да отчупи от нея парче и да го сдъвче. По този начин доказваме, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е толкова полезна, че става и за човешка консумация. Нашият демонстратор не само яде бисквитата — той й се наслаждава. Премята я из устата си. Дъвче я и я смесва със слюнката си…
— Фреди, моля те…