— Със слюнката си — твърдо повтори Фреди. — Същото прави и кучето. То дъвче бисквитата. Наслаждава й се. Става по-голямо и по-добро куче. Сега аз също ще изям една кучешка бисквита на Доналдсън.
И пред погнусената физиономия на леля си Фреди се отдаде на противния си подвиг.
Демонстрацията беше впечатляваща, но се провали поради една малка подробност. Ако искаше да я изпълни без грешка, Фреди не биваше да се дави. Причината за злополуката бе липсата на опит. Закоравели демонстратори на „Кучешката радост на Доналдън“ се създават след дълги години на тренировки. Те започват постепенно с късчета килим, минават през гвоздеи и залежала юфка, докато най-сетне се подготвят за големия подвиг. Фреди беше новак. При опит да преметне бисквитата в устата си, тя попадна в трахеята му.
Усещането, че е погълнал смес от сажди и счукани тухли, бе последвано от дълъг и мъчителен пристъп на кашлица. И когато най-сетне очите на страдалеца се избистриха, погледът му не срещна нито една човешка фигура. Замъкът беше там. Поляната беше там. Градината беше там. Но лейди Олстър бе изчезнала.
Добре известен факт е обаче, че целеустремените мъже са като „Кучешките бисквити на Доналдсън“ — от тях трудно можеш да се спасиш, нито можеш лесно да ги преглътнеш. Петдесетина минути по-късно преподобният Рупърт Бингъм, който седеше в кабинета си, бе уведомен, че има посетител. След малко в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд, покрит с прах от главата до петите и силно куцащ.
— Здравей, Бифърс — каза той. — Дошъл съм да ти искам Ботълс на заем.
Той се наведе към кучето, изтегнало се на постелката си край камината, и любезно го ръгна в ребрата. Ботълс добродушно махна с дългата си опашка. Беше хубаво куче, макар и със съмнително потекло. Майка му беше прочута в околията красавица със завидна доза сексапил, а въпросът за родословието на баща му би принудил цял генеалогически институт озадачено да свие рамене.
— Здрасти, Фреди — отвърна преподобният Рупърт.
Младият пастир на душите говореше разсеяно и челото му бе свъсено. Странно, но факт (което идва да покаже в какъв свят живеем): от четирите чела, описани дотук в тази хроника, три бяха сбърчени от грижи. И ако девойките изобщо имат съвест, челото на Гъртруд също би трябвало да е свъсено и по този начин да попълни бройката.
— Вземи си един стол и сядай — гостоприемно го покани Рупърт.
— Предпочитам канапето — отвърна Фреди. — Чувствувам се поизморен. Копитата ми се подбиха, докато дойда.
— Какво се е случило с колата ти?
— Гъртруд я взе, за да закара Уоткинс в Шрузбъри.
Преподобният Рупърт известно време тъна в мълчание. Лицето му, едро и червендалесто, посърна. Дори мощното му телосложение, благодарение на което за малко не получи медал за гребане в Оксфорд, като че се бе смалило. Толкова очебийна бе мъката му, че и Фреди я забеляза.
— Случило ли се е нещо, Бифърс? — попита той.
Вместо отговор, преподобният Рупърт протегна подобната си на свински бут ръка и му подаде писмо, написано е разкрачен девически почерк.
— Чети.
— От Гъртруд?
— Пристигна тази сутрин. Е?
Фреди привърши четенето и върна документа на собственика. Видът му беше угрижен.
— Изглежда ти е била дузпата.
— И аз така мисля.
— Дълго е — рече Фреди, — и объркано. Пълно е с изрази от рода на „Сигурни ли сме?“ и „Знаем ли какво искаме?“ и „Няма ли да е по-добре, ако…“, но според мен ти е била дузпата.
— Нищо не разбирам.
— Аз пък — да — каза той. — Сега ми става ясно какви ги дрънкаше леля Джорджина. Опасенията й са били основателни. Онази змия Уоткинс ти е отмъкнал Гъртруд.
— Мислиш ли, че Гъртруд е влюбена в Уоткинс?
— Мисля. И ще ти кажа защо. Той е врескало, а момичетата си падат по такива. Те крият за тях неотразима привлекателност.
— Не съм забелязал Уоткинс да има някаква привлекателност. Винаги ми е напомнял за водорасло.
— Може да е водорасло, Бифърс, но знае как да си опече работата. Не разполагам с обяснение, но определен тип лирични тенори действуват на момичетата като валериан на котките.
Преподобният Рупърт задиша учестено.
— Ясно — каза той.
— Бедата е там, Бифърс — продължи Фреди, — че Уоткинс е романтичен, а ти не си. Сериозни добродетели имаш. Романтика — нито капка.
— Значи излиза, че шансовете ми не са големи.
Фреди се замисли.
— Не можеш ли да й се представиш в романтична светлина?
— Как?
— Ами… спри в движение някой избягал кон.
— Къде е конят?
— Мммм, дааа — каза Фреди. — Като че ли това е най-голямото затруднение. Конят. Къде е той?
Известно време и двамата мълчаха.