— О, здравей, папа — възкликна Достопочтеният Фреди, очевидно изненадан.
— Какво… какво правиш тук? — запита лорд Емсуърт.
Говореше разпалено и с пълно право. След няколко бурни лудории, все още незабравени от бащата, който трябваше да плати сметките, Лондон беше забранена територия за Фреди.
Младежът очевидно се чувствуваше в небрано лозе. Имаше вид на човек, когото бутат към опасна и заплашително скърцаща машина, в която не му се иска да попада. Той запристъпя от крак на крак, после повдигна левия и започна да бърше обувката си в десния крачол.
— Работата е там, папа, че…
— Много добре знаеш, че ти е забранено да идваш в Лондон.
— Разбира се, папа, но работата е там, че…
— И не виждам защо изобщо човек, стига, разбира се, да не е пълен идиот, би пожелал да дойде в Лондон, когато може да си стои в Бландингс…
— Знам, папа, но работата е там, че… — Фреди положи блуждаещия си крак на земята, повдигна другия и затърка с него левия крачол. — Исках да те видя — каза той. — Да, особено държах да те видя.
Това не беше съвсем вярно. Последният човек на света, когото Достопочтеният Фреди искаше да види, бе собственият му родител. Беше дошъл в Клуба на заслужилите консерватори, за да остави една предпазливо съчинена бележка, след което намеренията му бяха да си плюе на петите. Тази непредвидена среща обаче обърка плановете му.
— Да ме видиш ли? — учуди се лорд Емсуърт — Защо?
— Имам… ъ-ъ-ъ… да ти казвам нещо. Имам новина за теб.
— Надявам се, че е достатъчно важна, за да оправдае идването ти в Лондон, въпреки изричната ми забрана.
— О, да. О, да, ами да, да. О, разбира се. Дяволски важно е. Да, откровено казано, дяволски е важно. Слушай, папа, смяташ ли, че си във форма да понесеш малък удар?
Злокобна мисъл проблесна в съзнанието на лорд Емсуърт. Тайнственото пристигане на Фреди… странното му поведение… необяснимото неудобство и колебание… можеха ли да означават…? Той трескаво сграбчи ръката на младежа.
— Фредерик! Говори! Кажи ми! Да не са я докопали котките?
Това беше фикс-идея на лорд Емсуърт, която никакъв довод не можеше да обори. Беше си внушил, че котките са в състояние да сторят непоправимо зло на тиквата му и само я дебнат ден и нощ. Затова поведението му беше оставило незаличими следи в паметта на едно от тези животни, което, бродейки из задната градина, го забелязало да съзерцава Надеждата на Бландингс и имало неблагоразумието дружелюбно да се отърка в крака му.
Фреди се втрещи.
— Котки ли? Защо? Къде? Какви котки?
— Фредерик! Случило ли се е нещо с тиквата?
В този груб, материален свят с положителност ще се намерят малцина, чиито сърца да не трепнат при споменаването на думата „тиква“. Достопочтеният Фреди Трипуд беше един от тях. Той имаше навика да се отнася подигравателно към всички тикви. Беше стигнал дотам, че най-непочтително се обръщаше към Надеждата на Бландингс с „Пърси“. Ето защо тревогите на баща му само предизвикаха у него кикот.
— Аз поне не съм чул за такова нещо — отвърна той.
— Тогава, какво означава всичко това? — прогърмя гласът на лорд Емсуърт, който бе разтърсен до дън душа от този кикот. — Защо по дяволите се появяваш тук, та да ми изкараш акъла? Какви са тези глупости, че съм щял да понеса удар?
Достопочтеният Фреди внимателно огледа разпенения си родител. Пръстите му се плъзнаха в джоба, напипаха сгушената вътре бележка и я измъкнаха.
— Виж какво, папа — притеснено измънка той — Мисля, че най-добре ще е да прочетеш това. Смятах да го оставя на портиера да ти го предаде. Това е… хвърли му едно око. Довиждане, папа. Имам среща с един човек.
И като напъха бележката в ръката на баща си, Достопочтеният се обърна и дим да го няма.
Озадачен и раздразнен, лорд Емсуърт го видя как изприпка по улицата и скочи в едно такси. Задуши го безсилен гняв. На практика поведението на сина му Фредерик винаги можеше да го раздразни, но когато на всичкото отгоре се държеше тайнствено и говореше несвързано, направо го влудяваше.
Милорд погледна писмото в ръката си, обърна го и го опипа. После изведнъж му хрумна, че ако иска да разбере какво пише вътре, най-добре ще е да го прочете, затова разкъса плика.
Бележката бе кратка, но затова пък съдържателна.
Скъпи папа,
Ужасно съжалявам и прочие, но не мога да издържам повече. Отскочихме с Аги до Лондон тази сутрин и се бракосъчетахме. По едно време работата за една бройка да се изпорти, но Агиният папа, който е пристигнал от Америка, успя да оправи нещата, като уреди специално разрешително или нещо подобно. Много го бива. Ще дойде да се запознаете. Иска надълго и широко да си поприказвате за цялата работа. Прояви гостоприемство и гледай хубавичко да го напоиш, защото е страхотен арабия и ще ти хареса.