За миг се възцарила тишина, а после се разнесло приглушено хлипане, което според Понго идвало откъм момичето. Той не можел да види, разбира се, защото бил с гръб към тях и гледал папагала, който също го гледал и то много нагло, както само тези птици умеят — с едно око.
Жената подновила атаката си:
— Въпреки, че Лора не благоволи да ме покани на сватбата си, поради което вече пет години не поддържам връзки с нея, днес нуждата ме кара да престъпя прага й. Има времена, когато обидата отстъпва на заден план и роднините трябва да застанат рамо до рамо.
— Много добре ви разбирам — рекъл лорд Икнъм. — На времето и ние на фронта се поддържахме.
— Според мен, каквото било, било. Никога не бих ви обезпокоила, но неволята ме принуди. Слагам черта на миналото и се осланям на вашето милосърдие.
На Понго му замирисало на сълзи и е убеден, че и папагалът си мислел същото, защото премигнал и прочистил гърло. И двамата обаче не познали. Жената продължила:
— Бих искала вие с Лора да приютите Джулия в дома си за около една седмица, докато успея да й уредя друго жилище. Тя учи пиано и изпитът й е след две седмици, затова дотогава трябва да остане в Лондон. Бедата е там, че се е влюбила, или поне така си въобразява.
— Сигурна съм — обадила се Джулия.
Гласът й бил тъй прекрасен, че Понго не издържал и се обърнал да я погледне още веднъж. Очите й, казва, блестели като две звездици, а лицето й било толкова одухотворено, че честно казано въобще не можел да проумее какво, по дяволите, толкова се е залетяла по онзи розов индивид, който дори не бил чак толкова розов. Честно казано, умът му не го побирал и той напразно се опитвал да вникне в тази тайна.
— Вчера пристигнахме с Клод от дома ни в Бексхил, за да изненадаме приятно Джулия. Естествено, отседнахме в нейния пансион, където е вече от шест седмици. И какво мислите открихме?
— Дървеници.
— Никакви дървеници! Писмо! От млад мъж. За мой най-голям ужас установих, че някакъв млад мъж, за когото не знам нищо, се готви да се жени за дъщеря ми. Незабавно й наредих да го извика и заключих, че не е за нея. Той желира змиорки!
— Какво прави?
— Работи в магазин за желирани змиорки.
— Но моля ви — възразил лорд Икнъм, — това говори много добре за него. Според мен, желирането на змиорки изисква забележителна интелигентност. Далеч не всеки е в състояние да върши тази работа. Аз например, знам, че ако някой дойде и ми каже: „Желирай тази змиорка!“, ще изпадна в затруднение. Същото, ако не греша, ще се случи и на Уинстън Чърчил.
Жената не споделяла неговото мнение.
— Тц! — рекла тя. — Какво ще каже братът на съпруга ми, Чарли Паркър, ако се съглася племенницата му да се омъжи за човек, който желира змиорки?
— А-а-х! — въздъхнал Клод, който, преди да продължим нататък, бил висок и унил екземпляр с червеникави мустаци като цедка за супа.
— Или братът на моя съпруг, Хенри Паркър.
— А-а-х! — повторил Клод. — Или братовчедът Алф Робинс например.
— Именно. Братовчедът Алфред би умрял от срам.
Джулия хълцала така сърцераздирателно, че Понго едва се сдържал да не изтича при нея, да сграбчи ръката й и да я потупа утешително.
— Сто пъти ти казах, мамо, че Уилбърфорс желира змиорки само докато намери нещо по-подходящо.
— Че кое е по-подходящо от змиорката? — учудил се лорд Икнъм, който внимателно следял разговора. — За желиране, искам да кажа.
— Той е амбициозен. Няма да мине много време — казало момичето — и Уилбърфорс изведнъж ще изскочи в обществото.
И да искала, нищо по-вярно не можела да каже. Защото в същия миг розовият изскочил иззад дивана като планинска пъстърва.
— Джулия! — извикал той.
— Уилби! — откликнало момичето.
И Понго твърди, че никога в живота си не бил виждал нещо по-отблъсващо от начина, по който се хвърлила в обятията му и се провесила от врата му като бръшлян върху стара градинска ограда. Не че имал нещо против розовия индивид, но момичето му било направило дълбоко впечатление и никак не му било приятно, че така се беси по вратовете на хората.
Майката на Джулия, на която й било необходимо точно толкова време, колкото на една жена да се съвземе от естественото си учудване при вида на внезапно изскачащи иззад диваните змиоркожелировачи, пъргаво се размърдала и я изтръгнала от прегръдката му като рефер, разтърваващ боксьори.
— Джулия Паркър! — извикала. — Аз се срамувам от теб!
— Аз също — казал Клод.
— Червя се заради теб!
— Аз също — отново се присъединил Клод. — Как можеш да прегръщаш и целуваш човек, който нарече баща ти „мухлясал дърт никаквец“?
— Аз съм на мнение — налял масло в огъня лорд Икнъм, — че преди да продължим нататък, трябва да обсъдим този въпрос. Щом ви е нарекъл „мухлясал дърт никаквец“, трябва да решим дали има основание за подобно твърдение и откровено казано, аз мисля, че…