— Джулия!
И те повторили сцената с бръшляна и градинската ограда. Понго твърди, че изпитал същото неприятно чувство, както и първия път, но отвращението му изобщо не можело да се сравнява с това на Кони.
— И от какво, ако смея да попитам, възнамерявате да се издържате, след като се ожените? — сръфала ги тя язвително.
Това като че ли смутило младите. Те се разделили. Спогледали се. Момичето изгледало розовия и розовият изгледал момичето. Очевидно темата била неприятна и за двамата.
— Един ден Уилбърфорс ще бъде богат!
— Е, да. Един ден!
— Ако имах сто лири — обадил се розовият, — още утре можех да стана съдружник в една от най-добрите фирми за разнасяне на мляко в южен Лондон.
— Ако! — рекла жената.
— Ако! — присъединил се Клод.
— Откъде ще ги вземете?
— Откъде? — подкрепил я Клод.
— Откъде? — настояла майката, очевидно доволна от сполучливото попадение. Не желаела да го остави да отзвучи без да го повтори. — Откъде ще ги вземете?
— Там — казал Клод — е въпросът. Откъде ще вземете сто лири?
— Как откъде? — бодро се обадил лорд Икнъм — От мен, разбира се. Откъде другаде?
И пред оцъклените очи на Понго изровил от дълбините на костюма си шумоляща пачка банкноти и им я връчил. Мъката от прозрението, че дъртият пръч през цялото време е разнасял толкова пари в себе си, а той не му издрънкал нито пени, била тъй непоносима, че преди да усети какво става, от гърдите му се изтръгнало пронизително квичене, което отекнало в стаята като вой на настъпено куче.
— Аха! — казал лорд Икнъм. — Ветеринарният иска да ми каже нещо. Да, докторе?
Това като че поозадачило розовия.
— Доколкото си спомням вие ми казахте, че този човек е ваш син.
— Ако имах син — засегнал се лорд Икнъм, — той щеше да изглежда далеч по-добре. Не, това е местният ветеринарен лекар. Може би съм казал, че го имам като мой син и това ви е заблудило.
Той се приближил до Понго и въпросително замърдал с пръсти. Понго зинал насреща му и чак когато една от ръцете на лорда ловко го смушква в ребрата, си спомнил, че е глух и също зашавал с пръсти в отговор. Само не мога да разбера защо, след като не е бил ням, а само глух, е трябвало да ръкомаха, но очевидно в живота настъпват мигове, когато на човек не му остава нищо друго, освен да шава с пръсти. Понго имал чувството, че цяла вечност е подложен на огромно психическо напрежение и следователно не трябва да го обвиняваме за проявената неразговорчивост.
— Не ми стана много ясно какво казва — обявил лорд Икнъм, — защото тази сутрин си изкълчил единия пръст и сега малко заеква. Но, доколкото разбирам, иска да си поговорим насаме. Може би на папагала му има нещо, което не му е удобно да спомене дори с езика на знаците в присъствието на млада неомъжена девойка. Нали ги знаете папагалите. Ще излезем навън.
— Не, ние ще излезем навън — казал Уилбърфорс.
— Да — съгласила се Джулия. — Искам да се поразходя.
— А вие — обърнал се лорд Икнъм към жената, наречена Кони, чието изражение поразително напомняло за Наполеон пред Москва, — ще се присъедините ли към любителите на разходки?
— Аз ще остана и ще си приготвя чаша чай. Надявам се, че няма да ни откажете чаша чай?
— Напротив — любезно отвърнал лорд Икнъм. — Чувствувайте се като у дома си. Стойте тук и се наливайте до пръсване.
Отвън Джулия, която повече от всякога приличала на росна пъпка, здравата се заумилквала около дъртака.
— Просто не знам как да ви се отблагодаря — казала тя.
Розовият също казал, че не знае.
— Няма за какво, мила, няма за какво — отвърнал лорд Икнъм.
— Според мен вие сте направо чудесен. — Ами, ами…
— Наистина, направо сте великолепен.
— Хайде, хайде — рекъл лордът. — Повече не мислете за това.
Той я целунал по двете бузи, по брадичката, челото, дясната вежда и върха на носа, а Понго гледал объркан и гневен. Излизало, че всички освен него целуват това момиче. В крайна сметка унизителната сцена приключила и двамата млади се оттеглили, което най-после, дало възможност на Понго да отвори дума за онази стотачка.
— Откъде — рекъл, — имаш толкова много пари?
— Наистина, откъде? — потънал в размисъл лорд Икнъм. — Спомням си, че вуйна ти ми ги даде за нещо. Но за какво? Сигурно да платя някоя сметка.
Това поободрило Понго.
— Тя ще ти даде да се разбереш — казал той с огромно задоволство. — За нищо на света не бих желал да съм на твое място, когато кажеш на вуйна Джейн — убедено, продължил Понго, защото добре познавал емоционалния характер на вуйна си, — че си връчил цялата й пачка на някакво момиче, и обясниш, защото ще се наложи да обясниш, че момичето е било като картинка. Мисля, че ще откачи от стената някое наследствено бойно топорче и ще те халоса с него по кратуната.