— Не се вълнувай, мило момче — отвърнал лорд Икнъм. — Познавам доброто ти сърце и разбирам твоята загриженост, но не се вълнувай. Ще й кажа, че съм бил принуден да ти дам парите, за да откупиш пачка компрометиращи писма от една испанска куртизанка. Едва ли ще й даде сърце да ме обвини, задето съм отървал любимия й племенник от лапите на опасна авантюристка. Е, отначало може да ти се поразсърди и ще се наложи да изчакаш да мине време, преди отново да се веснеш в Икнъм, но понеже и без туй няма да ми потрябваш, преди началото на акцията за унищожаване на плъховете, всичко е наред.
В този миг до портата на „Кедрите“ дотопурка едър червендалест мъжага. Тъкмо се канел да влезе, когато лорд Икнъм го повикал.
— Мистър Родис?
— А?
— С мистър Родис ли разговарям?
— Да, аз съм мистър Родис.
— Аз съм мистър Булстроуд. Живея малко по-надолу — рекъл лорд Икнъм. — Това е Пърси Фрешнам, девер на сестра ми. Занимава се с внос на свинска мас.
Червендалестият казал, че му е много приятно да се запознаят. Попитал Понго дали търговията с мас е оживена, Понго отвърнал, че всичко е наред, а червендалестият му рекъл, че се радва да го чуе.
— Ние не се познаваме, мистър Родис — продължил лорд Икнъм, — но мисля, че като съсед съм длъжен да ви уведомя, че преди малко забелязах в къщата ви две подозрителни лица.
— В моята къща? Че как, по дяволите, са влезли?
— Несъмнено през някой заден прозорец. Приличаха ми на крадци. Ако надникнете предпазливо, може би ще ги видите.
Червендалестият отишъл да надникне предпазливо и като се върнал, не че бил запенен в устата, но малко му трябвало.
— Прав сте. Седят си в салона ми, сякаш са си у дома, лочат чая ми и нагъват препечени филии с масло.
— Така си и мислех.
— И са отворили буркан сладко от малини.
— Е, така по-лесно ще ги хванете на местопрестъплението. На ваше място бих извикал полиция.
— Непременно ще го сторя. Благодаря ви, мистър Булстроуд.
— Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга, мистър Родис — отвърнал лорд Икнъм. — Трябва да тръгвам, че ме чакат. Много е приятно след дъжда, нали? Хайде, Пърси.
И той забутал Понго пред себе си.
— Ето така, момчето ми. По време на моите отскачания до столицата винаги си поставям за цел да пръскам благост и радост. Оглеждам се наоколо — дори в такава мръсна дупка като Мичинг Хил — и се питам как бих могъл, когато си тръгна от тази мръсна дупка, тя да бъде една по-добра и по-щастлива мръсна дупка? И видя ли възможност, вкопчвам се в нея. Ето го и нашият автобус. Скачай вътре, момчето ми, а по пътя ще нахвърлям планове за вечерта. Ако старата „Лестър Грил“ още съществува, можем да надникнем вътре. Сигурно има двайсет и пет години, откакто за последен път ме изхвърлиха оттам. Интересно кой е новият им бияч.
Ето, приключи Симпатягата, такъв е Понговият вуйчо Фред от провинцията и сигурно вече се досещаш защо пристигането на телеграмата, оповестяваща неизбежната му поява в големия град, кара Понго да бледнее и да се тресе.
Цялата работа, казва Понго, била много сложна. Погледнато от една страна, добре че човекът живее в провинцията през по-голямата част от годината. В противен случай непрекъснато щял да бъде край него. От друга страна обаче, като живее в провинцията, той акумулира, така да се каже, запас от щуротии, който се отприщва със страхотна сила по време на редките му посещения в Лондон. В крайна сметка ето до какво се свежда всичко — дали е по-добре да имаш смахнат вуйчо, чиято смахнатост църцори тънко, но непрестанно, или пък друг, който си кротува в далечно имение триста и шейсет дни в годината, но пък здравата си наваксва, когато дойде в Лондон през останалите пет? Дяволски въпрос, разбира се, и Понго до ден днешен не му е намерил отговор.
Естествено, най-добре би било, ако някой завърже дъртата напаст и от първи януари до трийсет и първи декември я държи там, където и да иска не би могъл да напакости — сиреч при селяните и мотиките. Но това, признава Понго, е утопична мечта. Никой не е преследвал тази цел по-упорито от вуйна му Джейн, а тя до ден днешен не е успяла.
БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ
Свидетелските показания бяха изслушани. Машината на закона се беше задействувала без засечка и съдията, след като закачи на клюна си пенсне, което всеки миг щеше да се плъзне надолу, се прокашля като заболяла овца и сподели с нас лошата вест:
— Подсъдимият Устър — каза той и как да ви опиша срама и мъката на Бъртрам при подобна характеристика? — ще плати глоба от пет лири.