— Ще направя всичко възможно да оправдая доверието ви, сър.
— Действувай тогава. Междувременно спусни завесите, донеси още няколко възглавници и придърпай онова столче, да мога да си вдигна краката. После отиди да размишляваш и ми се обади след… да кажем два или може би три часа. Ако някой ме търси, кажи му, че съм умрял.
— Умрял ли, сър?
— Умрял. Няма да си далеч от истината.
Трябва да наближаваше привечер, когато се събудих с известно скърцане във врата, но иначе общо-взето поосвежен. Натиснах звънеца.
— Надникнах на два пъти, сър — уведоми ме Джийвс, — но и в двата случая спяхте, затова не ви обезпокоих.
— Правилно, Джийвс… Е?
— Сериозно мислих по въпроса, който ми поставихте, сър, и виждам един-единствен изход.
— Един е достатъчен. Какво предлагаш?
— Да заминете за Кеймбридж вместо мистър Сипърли, сър.
Облещих се насреща му. Вярно, че се чувствувах доста по-добре, отколкото преди няколко часа, но това съвсем не означаваше, че вече съм във форма да слушам дивотии.
— Джийвс — скастрих го остро, — стегни се. Дрънкаш врели-некипели.
— Боя се, че не мога да предложа друг план за действие, който да избави мистър Сипърли от тежкото му положение.
— Но помисли! Напрегни си мозъка! Че дори аз, въпреки прекараната нощ и последвалата я мъчителна сутрешна схватка с тъмничарите, съм в състояние да прозра колко е щура идеята ти. Да вземем само тази подробност, че Прингълови не искат да домакинстват на мен, а на мистър Сипърли. Ами че те изобщо не ме познават.
— Толкова по-добре, сър, защото ви предлагам да заминете за Кеймбридж като се представите за мистър Сипърли.
Това вече беше прекалено.
— Джийвс — рекох и не съм съвсем сигурен, че в очите ми нямаше сълзи, — не може да не виждаш, че всичко това са пълни дивотии. Не ти отива да дрънкаш безотговорно пред един болен човек.
— Струва ми се, че предложеният от мен план е крайно осъществим. Докато спяхте, успях да разменя няколко думи с мистър Сипърли и той ме уведоми, че професорът и мисис Прингъл не са го виждали от невръстната му десетгодишна възраст.
— Не са, това е вярно. Казвал го е и на мен. Но дори при това положение те с положителност ще го разпитват за леля ми — имам предвид неговата леля. Какво ще правя тогава?
— Мистър Сипърли беше така добър да сподели с мен някои данни, свързани с мис Сипърли, сър, които съм записал. С тяхна помощ и онова, което съм чувал от братовчед си за навиците на старата дама, смятам, че ще бъдете в състояние да отговорите на всеки обикновен въпрос.
Има нещо дяволски коварно в този Джийвс. Толкова пъти откак сме заедно ме е сащисвал с някое явно откачено предложение, хрумване или план за действие и след не повече от пет минути вече е успявал да ме убеди, че то не е само напълно в реда на нещата, но дори е гениално. В случая му потрябва четвърт час да ме приобщи към последното си умотворчество, което засега се оформяше като най-налудничавато, но го направи. Удържах криво-ляво фронта, когато той ме смаза с един удар.
— Искрено ви съветвам, сър, да напуснете Лондон възможно по-скоро и да се скриете за известно време някъде, където трудно биха ви намерили.
— Ъ? Защо?
— Мисис Спенсър се обади три пъти през последните няколко часа, сър, и настояваше да разговаря е вас.
— Леля Агата! — изписках, пребледнял под бронзовия загар.
— Да, сър. От думите й разбрах, че е прочела във вечерните вестници за тазсутрешната съдебна процедура, сър.
Подскочих от стола като прерийно зайче. Щом като леля Агата е изровила томахавката, налагаше се да изчезна яко дим и то незабавно.
— Джийвс — рекох, — настана време не за думи, а за дела. Събирай багажа и то бързо.
— Вече съм го събрал, сър.
— Разбери кога има влак за Кеймбридж.
— Влакът тръгва след четиридесет минути, сър.
— Повикай такси.
— Таксито чака пред вратата, сър.
— Чудесно! Води ме тогава.
Къщата на Прингълови се намираше доста далеч от Кеймбридж, на една-две мили по пътя за Тримпънртън. Когато пристигнах, всички вече се обличаха за вечеря. Така че чак когато нахлузих вечерните одежди и слязох в трапезарията, имах щастието да се срещна лице в лице с цялата глутница.