— Самата истина, сър.
— Много добре знам, че грубо казано притежавам два пъти по-малко мозък от всеки редовен човек, но появи ли се момиче с два пъти повече мозък от нормалното, то по най-прекия път се мята отгоре ми с любовен блясък в очите. Не мога да го обясня, но е така.
— Може би това е вечният стремеж на природата да осигури равновесие между видовете, сър.
— Нищо чудно. Както и да е. Случвало ми се е много пъти. Същото беше и с Хонория Глосъп. В Гъртън16 е била прочута като мозъка на своя випуск. Но ме налапа както млад булдог — пържола.
— Доколкото знам, сър, мис Прингъл е била още по-блестяща студентка от мис Глосъп.
— Ето на! Джийвс, тя ме заглежда.
— Да, сър?
— Непрекъснато я срещам по стълби и коридори.
— Наистина ли, сър?
— Препоръчва ми дълбокомислени книги, за да съм разширял кръгозора си.
— Твърде показателно, сър.
— А тази сутрин на закуска ми каза да не ям наденичката, която бях захапал, тъй като според съвременната наука в десет сантиметрова наденичка се съдържали микроби колкото в един умрял плъх. Майчинска загриженост, нали разбираш. Тревожи се за здравето ми.
— Според мен, това е най-убедителният аргумент, сър.
Стоварих се в стола като прострелян.
— Какво ще правим, Джийвс?
— Трябва да размислим, сър.
— Ти мисли. Аз нямам подходящата апаратура.
— Ще отделя на въпроса изключително сериозно внимание, сър, и ще положа всички усилия да останете доволен.
Е, това все пак беше нещо. Аз обаче не бях спокоен. Да, Бъртрам не беше никак спокоен.
На следващата сутрин посетихме още шейсет и три колежа и следобед заявих, че се оттеглям в стаята си да полегна. След като изчаках половин час, за да се изчисти теренът, пъхнах в джоба си една книга и принадлежностите за пушене, прекрачих френския прозорец и се спуснах в градината по един много удобен за целта улук. Бях се насочил към беседката, където според мен човек можеше да прекара един-два часа без някой да му досажда.
В градината цареше голяма веселба. Слънцето печеше, минзухарите се препичаха и никъде нито следа от Елоиз Прингъл. Котката се мотаеше по поляната. Подсвирнах й, тя замърка дебело и препусна насреща ми. Тъкмо я бях вдигнал на ръце и я почесвах зад ушите, когато отгоре ми се разнесе див крясък и леля Джейн увисна наполовина от прозореца. Дяволски неудобно.
— Е, добре, добре — рекох.
Пуснах котката, която изчезна нанякъде и като се преборих с изкушението да фрасна дъртата с някоя тухла, продължих към градината с храстите. Безопасно скрит от чужди погледи, аз се отправих към беседката. Не знам дали ще ми повярвате, но не бях преполовил и първата си цигара, когато над книгата ми падна сянка и кръстоската между кърлеж и репей се изпречи между мен и слънцето.
— Ето къде си бил — констатира тя.
После слезе до мен и с отблъскваща игривост измъкна фаса от цигарето ми и го запрати през вратата.
— Непрестанно пушиш! — упрекна ме като любяща млада майка, за мое добро. — Толкова ми се иска да ги откажеш. Никак не е добре за здравето ти. И не бива да седиш тук без сако. Имаш нужда от някой, който да се грижи за теб.
— Нали си имам Джийвс.
Тя се намръщи.
— Този човек никак не ми харесва — рече.
— Ъ? Защо?
— Не знам. Иска ми се да се отървеш от него.
Целият настръхнах. И ще ви кажа защо. Едно от първите неща, които направи Хонория Глопсън след като се сгодихме, беше да ме уведоми, че не харесва Джийвс и иска да го разкарам. Прималя ми от прозрението, че това момиче и Хонория си съвпадат не само физически, но и черните им души са лика-прилика.
— Какво четеш?
Тя ми измъкна книгата от ръцете и отново се намръщи. Носех си я от Лондон да се развличам във влака — сочен, енергичен опит в криминалния жанр, озаглавен „Кървавата следа“. Елоиз заобръща страниците с груба насмешка.
— Не разбирам как можеш да четеш такъв боклук. — Тя изведнъж млъкна. — Божичко!
— Какво има?
— Познаваш ли Бърти Устър?
Чак тогава забелязах, че името ми бе написано на заглавната страница и сърцето ми три пъти се преобърна.
— О… ъ-ъ-ъ… ами… искам да кажа… да, бегло.
— Трябва да е ужасен човек. Учудвам се, че можеш да имаш такъв приятел. Като оставим всичко друго настрана, той е малоумен. По едно време беше сгоден за братовчедка ми Хонория, но работата се развали, защото се оказал невменяем. Трябва да чуеш какво говори чичо Родерик за него!
Не изгарях от желание.
— Много ли сте близки?
— Доста.
— Онзи ден четох във вестниците, че го глобили за непристойно държане.