— Да, и аз прочетох.
Тя ме изгледа по един отвратителен майчински начин.
— Този човек сигурно не ти влияе добре — рече. — Толкова ми се иска да не общуваш повече с него. Обещаваш ли?
— Виж какво, — започнах аз, но в същия миг старият Кътбърт, котаракът, комуто очевидно бе доскучало да клечи сам в храстите, се появи с дружелюбно вирнати мустаци и скочи в скута ми. Посрещнах го много радушно. Макар и само котарак, той все пак ставаше трети в компанията, а имах и повод да сменя темата.
— Големи симпатяги са това котките — рекох.
На нея обаче тези не й минаваха.
— Ще спреш ли да общуваш с Бърти Устър? — допита Елоиз, пренебрегвайки изцяло котешкия мотив.
— Ще ми бъде трудно.
— Глупости! Трябва само да проявиш малко воля. Не вярвам да е чак толкова интересен като приятел. Чичо Родерик казва, че е безгръбначно леке.
Аз също можех да се изкажа по адрес на чичо Родерик, но устните ми бяха запечатани, така да се каже.
— Толкова много си се променил, откакто се видяхме за последен път — укори ме тя. После се наведе и започна да чете котарака зад другото ухо. — Спомняш ли си, че като бяхме деца ми казваше, че за мен си готов на всичко?
— Така ли?
— Веднъж се разплака, защото ти се разсърдих и не позволих да ме целунеш.
Не го повярвах тогава, не го вярвам и сега. Сипи има странни възгледи в много отношения, но не е възможно дори и на десетгодишна възраст да е бил чак толкова загубен. Според мен момичето лъжеше, но това съвсем не облекчаваше положението ми. Поотместих се, вперих очи пред себе си и челото ми леко взе да се оросява.
И точно тогава, съвсем изневиделица… абе какво да ви обяснявам. От време на време всеки изпитва неудържимо желание да извърши магария. Например в претъпкания театрален салон нещо като че ли те подтиква да извикаш „Пожар!“ и да видиш какво ще стане. Или пък разговаряш кротко с някого и изведнъж се усещаш, че мислиш: „Ами ако ей сега го друсна по окото!“ Та мисълта ми беше, че в този миг, когато рамото й се притискаше о моето и черната й коса ме гъделичкаше по носа, изведнъж ме обзе идиотското желание да я целуна.
— Не е възможно — изграчих.
— Забравил ли си?
Тя вдигна глава и впи очи в моите. Усетих, че затъвам. Затворих очи. И тогава откъм вратата долетя най-чудният глас, който съм чувал в живота си.
— Веднага ми дай тази котка!
Отворих очи. Добрата стара леля Джейн, това украшение за своя пол, стоеше пред мен и ме пронизваше с поглед, сякаш ме бе сварила как коля любимото й животно. Как ме беше проследила тази перла сред жените, нямам представа, но фактът е, че стоеше там, Бог да благослови милата й стара душица, като спасителна команда в последния кадър на филма.
Не чаках нито минута. От магията не бе останал в помен и хукнах през глава. Докато се оттеглях, ангелският глас на доблестната столетница пак ме настигна.
— Той целеше моя Тиби със стрели!
През следващите няколко дни бях оставен на спокойствие. Почти не виждах Елоиз. Убедих се в безграничната стратегическа ценност на онзи улук до прозореца ми. Вече рядко напусках къщата по друг начин. Струваше ми се, че ако късметът ми все така работи, току-виж съм оцелял до края на заточението.
Когато след няколко дни слязох в гостната, цялото семейство беше в Наличност и всичко бе както трябва. Професорът, професоршата, двата експоната и Елоиз бяха разпръснати тук-там из стаята. Котката спеше на килима, канарчето — в клетката си. С една дума — вечер като всички останали.
— Здравейте, здравейте! — казах бодро. — Здравейте, здравейте!
Винаги когато влизам, обичам да произнасям няколко уводни слова, защото ми се струва, че това разведрява атмосферата и й придава дружелюбност. Елоиз ме изгледа укорително.
— Къде беше цял ден? — попита тя.
— След обяд се качих в стаята си.
— В пет часа те нямаше.
— Нямаше ме. След като се потрудих над добрите стари колежи, излязох да се поразходя. Ако иска да бъде в добра форма, човек трябва да се движи.
— Здраво тяло, здрав дух — отбеляза професорът.
— Не бих се учудил — съгласих се приветливо. В този миг, когато всичко вървеше като по ноти и аз се чувствувах във върхова форма, мисис Прингъл изведнъж ме цапардоса с мокър парцал през лицето. Не в истинския смисъл на думата, но със същия успех.
— Родерик много закъсня — рече тя.
Може би ще ви се стори странно, че това име ми действува като ритник в задника, но от мен да го знаете — за всеки, който е имал вземане-даване със сър Родерик Глосъп, на света вече има само един Родерик, което е с един Родерик повече от необходимото.
— Родерик? — изхриптях сподавено.
— Зет ми, сър Родерик Глосъп, пристига в Кеймбридж тази вечер. Утре има лекция в колежа „Сейнт Лукас“. Чакаме го за вечеря.