И докато стоях и се чувствувах като героя, току-що открил, че е попаднал в бърлогата на Деветимата разбойника, вратата се отвори.
— Сър Родерик Глосъп — обяви прислужницата и той нахълта в помещението.
Една от причините, поради която този тип мигновено събужда антипатии у свястната част от човечеството е фактът, че има глава като кубето на „Св. Павел“ и вежди, които плачат за подкастряне. Отвратително е да гледаш как тази плешиво-рунтава особа се приближава към теб, а ти не си подготвил стратегическия път за отстъпление.
В мига, в който сър Родерик влезе в стаята, аз се сгуших зад едно канапе и връчих душата си на провидението. Не беше необходимо да ми гледат на ръка, за да ми кажат, че ме очакват неприятности, свързани с тъмноок мъж. Отначало той не ме забеляза. Здрависа се е професора и жена му, целуна Елоиз и кимна енергично по посока на експонатите.
— Боя се, че позакъснях — каза. — Но едно малко произшествие по пътя, засегнало нещо, което шофьорът ми нарече…
В този миг ме забеляза как се спотайвам в далечината и стреснато изгрухтя.
— А това — започна професорът, като махна към мен.
— Ние вече се познаваме с мистър Устър.
— Това — продължи професорът, — е Оливър, племенникът на мис Сипърли. Помниш ли мис Сипърли?
— Какви ги дрънкаш? — Продължителното общуване с нервно болни бе придало рязък и повелителен маниер на речта му. — Това е онзи нещастник Бъртрам Устър. Какви са тия глупости за Оливър и Сипърли?
Професорът ме гледаше със съвсем естествено учудване. Останалите също. Аз се усмихнах немощно.
— Ами… всъщност… — промърморих. Професорът се бореше с новосъздалото се положение. Просто се чуваше как мозъкът му бръмчи.
— Той каза, че е Оливър Сипърли — изстена накрая.
— Ела тук! — изрева сър Родерик. — Трябва ли да разбирам, че си се натрапил в тази къща под предлог, че си племенник на тяхна стара приятелка?
Това всъщност беше твърде точно излагане на фактите.
— Ами… ъ-ъ-ъ… да — рекох.
Сър Родерик ме прониза с поглед. Той проникна в тялото ми някъде около горното копче на яката, позавъртя се малко вътре и излезе откъм гърба.
— Невменяем! Съвършено невменяем, както си знаех от самото начало.
— Какво каза той? — попита леля Джейн.
— Родерик казва, че този младеж е ненормален — изрева професорът.
— А! — рече лелята и закима. — И аз си го мислех. Той се спуска по улуците.
— Какво прави?
— Виждала съм го… о, колко пъти съм го виждала!
Сър Родерик изсумтя.
— Този трябва да го приберат. Недопустимо е да се остави човек в подобно състояние да скита на свобода. Следващия път спокойно може да убие някого.
Тогава реших, че дори и с риск да издам Сипи, трябва да отхвърля това ужасно обвинение.
— Позволете ми да обясня — рекох. — Сипи ме помоли да дойда тук.
— Какво ще рече това?
— Той самият не можа да дойде, защото го окошариха, когато вечерта след „Гребната гонка“ халоса едно ченге.
Не беше лесно да ги накарам да схванат за какво става дума, но дори и след това положението ми не стана по-розово. В атмосферата се възцари известен хлад и като съобщиха, че вечерята е готова, аз се самоизключих от компанията и скоростно се упътих към стаята си. Щеше ми се да хапна нещичко, но обстановката не предразполагаше.
— Джийвс — извиках, щом влетях вътре и натиснах звънеца, — улепиха ни!
— Сър?
— Адът трепери и играта свърши.
Той ме изслуша внимателно.
— Подобно развитие на събитията беше предвидено, сър. Сега единственото, което ни остава, е да предприемем следващата крачка.
— И коя е тя?
— Да отидете при мис Сипърли, сър.
— Това пък защо?
— Мисля, че би било разумно вие лично да я уведомите за станалото, сър, вместо да й позволите да научи за него от писмата на професор Прингъл. В случай, че все още желаете да направите всичко по силите си, за да помогнете на мистър Сипърли.
— Не мога да изоставя Сипи. Ако смяташ, че ще има някаква…
— Бихме могли да опитаме, сър. Имам известни основания да смятам, че мис Сипърли би могла да прояви снизходителност към поведението на мистър Сипърли.
— Откъде-накъде? — учудих се аз.
— Просто така ми се струва, сър.
— Е, щом смяташ, че си заслужава да опитаме… Как се стига дотам?
— Разстоянието е около сто и петдесет мили, сър. Най-добре ще е да наемем кола.
— Погрижи се веднага.
Идеята да се отдалеча на сто и петдесет мили от Елоиз Прингъл, да не говорим за леля Джейн и Родерик Глосъп, ми се стори най-добрата, която бях чувал от години.