Имението Падок се намираше на около десетина мили от село Бекли-он-дъ-Муър и на следващата сутрин, след като закусих здраво в местната страноприемница, се упътих безстрашно натам. Предполагам, че когато на човек му мине през главата всичко преживяно от мен през последните две седмици, той закоравява до степен на непукизъм. В крайна сметка, мислех си, каквато и да е тази леля на Сипи, тя не е сър Родерик Глосъп, така че от самото начало имах изгледи за успех.
„Падок“ беше средно голяма къща с просторна и ужасно подредена градина и старателно валирана чакълена алея, виеща се сред току-що излезли от химическо чистене храсти. Хвърляш, значи, един поглед на тази къща и веднага си казваш: „Тук живее нечия леля.“ Тръгнах по алеята и когато свих зад завоя, забелязах някаква жена, която човъркаше цветната леха с градинарска лопатка. Ако това не беше жената, която търсех, значи сериозно грешах, затова спрях, прочистих си гърлото и се обадих.
— Мис Сипърли?
Тя стоеше с гръб към мен и при звука на гласа ми изпълни сложен пирует с отскок, подобно на босонога танцьорка, настъпила кабарче насред партията на Саломе. След малко се приземи и доста тъпо се облещи насреща ми. Едро, яко женище с червендалесто лице.
— Надявам се, че не ви стреснах — рекох.
— Кой сте?
— Казвам се Устър. Приятел съм на племенника ви Оливър.
Дишането й бе станало по-равномерно.
— О? — каза. — Като чух гласа ви, помислих, че е някой друг.
— Не. Аз съм. Дойдох да ви кажа за Оливър.
— Какво за Оливър?
Поколебах се. Сега, когато наближавахме същината или така да се каже гвоздея на програмата, голяма част от безгрижната ми самоувереност се бе изпарила.
— Ами… вижте, трябва да ви предупредя, че работата е доста неприятна.
— Болен ли е? Или имате предвид злополука? — попита разтревожено и тази проява на човещина ме зарадва. Реших да си призная всичко без повече увъртане.
— А, не, не е болен. А що се отнася до злополуката, зависи какво разбирате под злополука. Той е в дранголника.
— Къде?
— В затвора.
— В затвора!
— Вината е моя. През нощта на „Голямата Гонка“ се разхождахме и аз го посъветвах да задигне една полицейска каска.
— Не разбирам.
— Ами, стори ми се потиснат, нали разбирате, и криво, или право, реших, че ще се разведри, ако изтича на отсрещния тротоар и свие каската. Той също прецени, че идеята ми е добра, и тръгна да я осъществява, само че полицаят се разсмърдя и Оливър го светна по…
— Светна?
— Светна го… срита го в корема.
— Моят племенник Оливър е ритнал полицай в корема!
— Право в корема. А на следващия ден го затвориха за трийсет дни в бастилията без право на обжалване.
През цялото време я наблюдавах тревожно, за да разбера как ще приеме историята и в този миг видях как от лицето й остана само уста, а после лелята запреплита крака из тревата, превиваше се от смях и буйно размахваше лопатката.
Голям късмет извади, че го нямаше там сър Родерик Глосъп. На втората секунда щеше да седи на главата й и да й надява усмирителната риза.
— Не се ли сърдите?
— Да се сърдя ли — щастливо изкряка тя. — Не бях чувала нищо по-забавно!
Зарадвах се и се успокоих. Надявах се новината да не я разстрои кой знае колко, но не бях допускал, че ще се радва на такъв успех.
— Гордея се с него — каза тях.
— Това е чудесно.
— Ако всеки млад човек в Англия ритнеше по един полицай в корема, в тази страна щеше да се живее далеч по-добре.
Не можех да схвана идеята й, но всичко изглеждаше наред, затова разменихме още по една блага дума и аз се изнесох.
— Джийвс — докладвах, когато се върнах в страноприемницата, — всичко е наред, но изобщо не разбирам защо.
— Как протече срещата ви с мис Сипърли, сър?
— Казах й, че Сипи е в пандиза за нападение срещу полицай, в резултат на което тя избухна в бурен смях, доволно размаха лопатката и каза, че се гордее с него.
— Мисля, че съм в състояние да дам обяснение за ексцентричното й на пръв поглед поведение, сър. Имам сведения, че през последните две седмици мис Сипърли е имала неприятности с местния полицай, резултат от което е и възникналото у нея известно предубеждение към представителите на властта като цяло.
— Така ли? Какво точно се е случило?
— Полицаят се попрестарал в изпълнение на служебните си задържания, сър. През последните десет дни той три пъти връчвал призовки на мис Сипърли за превишаване на скоростта, за извеждане на кучето без каишка и задето отказала да изгаси някакъв пушещ комин. И тъй като мис Сипърли е нещо като селски феодал, досега е имала навика да върши всичко това безнаказано. Ето защо усърдието на полицая я настроило зле към цялото полицейско съсловие и съответно води до благосклонно и либерално отношение към прояви като тази на мистър Сипърли.