— Точно така.
— И — завърши лорд Емсуърт с бащинско вълнение, което беше в унисон с тържествения миг, — предайте му… ъ-ъ-ъ… да не бърза да се прибира у дома.
И стисна ръката на мистър Доналдсън с чувство твърде силно, за да се изрази с думи. После пъргаво заприпка към Ангъс Макалистър, който стоеше замислен край лехата с лалетата.
— Макалистър!
Брадата на главния градинар мрачно се поклати. Той вдигна към бившия си работодател хладен взор. Никак не е трудно да се направи разлика между огорчен шотландец и слънчев лъч, и лорд Емсуърт, който се взираше в намусената му физиономия, веднага разбра към коя категория спада Ангъс Макалистър. Езикът сякаш залепна за небцето му, но той направи усилие и заговори:
— Макалистър… иска ми се… питам се…
— Дааа?
— Чудя се… много ми се иска… Искам да кажа — смутено заекна лорд Емсуърт, — започнал ли си вече работа на друго място?
— Все още обмислям две предложения.
— Върни се при мен! — примоли се милорд с треперещ глас. — Робърт Баркър е по-скоро вреден, отколкото полезен. Върни се при мен!
Ангъс Макалистър бе втренчил безжизнен поглед в лалетата.
— Добре… — най-сетне изрече той.
— Ще се върнеш значи? — щастливо извика лорд Емсуърт. — Чудесно! Отлично! Превъзходно!
— Не съм казал, че ще се върна.
— Стори ми се, че каза „добре“ — сломено промълви лорд Емсуърт.
— Не казах „добре“, а „добре…“ — неотстъпчиво настоя Макалистър, — което значи, че може да се върна, а може и да не се върна.
Лорд Емсуърт постави разтреперана ръка върху рамото му.
— Макалистър, ще ти повиша заплатата.
Брадата потрепери.
— Ще я удвоя, по дяволите!
Веждите се повдигнаха.
— Макалистър… Ангъс… — тихо промълви лорд Емсуърт. — Върни се! Тиквата има нужда от теб!
Във век, припрян и забързан като днешния, когато времето никому не стига, е възможно тук-там, из средите на прочелите тази хроника, да се намерят един-двама, които по най-различни причини не са успели да посетят Селскостопанската изложба в Шрузбъри. Заради тях се налага да добавя някои разяснения.
Сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол беше там, разбира се, но от окото на по-внимателния наблюдател не би убягнал фактът, че в изражението му липсваше високомерната надменност, тъй характерна за него през изминалите години. От време на време, докато кръстосваше шатрата, в която бяха изложени зеленчуците, той хапеше устни и имаше замислен вид, какъвто сигурно е имал и Наполеон при Ватерло.
Но сър Грегъри не беше замесен от какво да е тесто. Той беше джентълмен и спортсмен. В традицията на рода Парслоу нямаше нищо подло и дребнаво. Той спря насред шатрата, с бърз, мъжествен жест протегна ръка и дрезгаво продума:
— Поздравявам ви, Емсуърт.
Лорд Емсуърт, който беше потънал в дълбок размисъл, стреснато вдигна поглед.
— Ъ? О, благодаря. Благодаря, драги, благодаря, благодаря. Много ви благодаря. — Той се поколеба. — Ъ-ъ-ъ… не може и двамата да сме първи, нали?
Сър Грегъри се замисли над думите му и се убеди, че е прав.
— Така е — каза той. — Разбирам какво искате да кажете. Не можем и двамата да сме първи. Няма две мнения по въпроса.
Той кимна и отмина, разяждан кой знае от какви терзания. А лорд Емсуърт, край когото беше застанал Ангъс Макалистър — този безмълвно клатещ брада свидетел на току-що разигралата се сцена — отново се обърна и с благоговение се вторачи в онова, което лежеше върху покритото със слама дъно на най-голямата щайга, появявала се някога в град Шрузбъри.
От външната й страна беше закачено картонче със следния лаконичен надпис:
ТИКВИ. ПЪРВА НАГРАДА.
ЛОРД ЕМСУЪРТ ДЕЙСТВУВА С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ
Стаята на домоуправителката в Замъка Бландингс — Генералния щаб на прислугата, която се грижеше за нуждите на граф Емсуърт, — при обикновени обстоятелства беше приятно и приветливо помещение. Следобедното слънце обилно проникваше вътре, а тапетите, покрили стените, бяха избирани от веселяк, твърдо убеден, че е изключено окото да съзира деветдесет и седем розови птички накацали едновременно върху деветдесет и седем сини рози, без да се отмори и ободри. Въпреки всичко обаче, когато Бийч, икономът, влезе вътре, в стаята заедно с него пропълзя и ледена печал; а домоуправителката, мисис Туемлоу, отпусна плетката на колене и го изгледа стреснато.
— Какво се е случило, мистър Бийч?
Икономът бе втренчил мрачен взор през прозореца.
Лицето му беше измъчено, а дишането тежко, като на човек страдащ едновременно от силно вълнение и запушен нос. Слънчевият лъч, който весело се плъзгаше по килима, зърна лицето му и сконфузено се изниза навън.