И докато душата му се възнасяше към висините на ликуването, Валънтайн усещаше със слаб проблясък на иначе необикновено вглъбеното си съзнание, че вече не стои закован на място, а някак е започнал да се движи напред, привлечен магично от въртящите се топки, които недоловимо се отдалечаваха от него. С всяка поредица от хвърляния те се отдръпваха през двора — и сега той ги чувстваше отново по-скоро като поредица, отколкото като безкраен, непрекъснат континиум — и трябваше да се движи все по-бързо и по-бързо, за да ги настига, докато найсетне почти затича, като залиташе и се мяташе насам-натам из двора, а Слийт и Карабела се отдръпваха, за да не ги блъсне, и накрая топките излязоха от обсега му, недостижими дори за последния му отчаян скок към тях. Те отхвръкнаха в три посоки.
Валънтайн падна на колене, задъхан. Чу смеха на учителите си и се разсмя заедно с тях.
— Какво стана? — попита той най-после. — Толкова добре го правех… и изведнъж… и изведнъж…
— Натрупване на малки грешки — каза му Карабела. — Увлича те цялото това чудо, хвърляш топката малко извън нужната плоскост, посягаш напред да я уловиш и поради това посягане следващото ти хвърляне също не е на нужната плоскост, и по-следващото, и тъй нататък, докато всичко започне да ти се изплъзва, втурваш се подир топките и накрая се оказва, че не можеш да ги настигнеш. Това се случва с всекиго в началото. Не го вземай навътре.
— Прибери топките — каза Слийт. — След четири дена ще жонглираш пред коронала.
7
Той се упражняваше с часове, без да стига по-далеч от каскадата с три топки, ала я повтаряше, докато не вникна в безкрайността десетина пъти, преминавайки от отегчение към екстаз и към отегчение толкова често, че самото отегчение ставаше екстаз. Дрехите му бяха просмукани от пот и лепнеха за него като топли мокри кърпи. Дори когато започна един от кратките, леки дъждове над Пидруид, той продължи да подхвърля топките. Дъждът спря и се замени със зловещо здрачно сияние, а ранното вечерно слънце беше забулено от лека мъгла. Ала Валънтайн все жонглираше ли, жонглираше. Обзе го бясна възбуда. Виждаше смътно движещи се из двора фигури, Слийт, Карабела, разните скандари, Шанамир, непознати, които сновяха насам-натам, но не им обръщаше никакво внимание. Той беше празен съд, в който се изливаше това изкуство, тази тайна, и не смееше да се спре от страх да не ги загуби и отново да се изпразни и да пресъхне.
После някой се приближи и внезапно Валънтайн се оказа с празни ръце и разбра, че Слийт бе уловил топките една по една, докато те описваха дъги покрай носа му. Още малко ръцете на Валънтайн продължиха да се движат в неизменни ритми. Очите му не можеха да се съсредоточат върху нищо освен върху плоскостта, в която хвърляше топките.
— Изпий това — каза Карабела кротко и допря до устните му една стъклена чаша. Огнено вино: той го изпи като вода. Карабела му даде още едно. — Ти имаш невероятна дарба — рече му тя. — Не само съгласуваност, но и съсредоточеност. Ти ни уплаши малко, Валънтайн, когато не спираше.
— До звездоден ще станеш най-добрият от нас — заяви Слийт. — Самият коронал ще те оцени и ще ти ръкопляска. Хей, Залзан Кавол! Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че е мокър до кости и му трябват чисти дрехи — избоботи скандарът. Той подаде на Слийт няколко монети. — Върви на пазара, купи нещо, което да му приляга, преди да затворят сергиите. Карабела, заведи го при чистачката отзад. След половин час ще вечеряме.