Чуваше пъшкания, викове и писък на болка. След няколко минути Лизамон Хълтин се появи отново, влачейки някакъв човек, който имаше на рамото си звездната емблема на коронала. Тя го бе обгърнала с една ръка през гърдите, а краката му висяха на една педя от земята.
— Шпиони — обяви тя. — Дебнат там горе, следят ни. Мисля, че бяха двама.
— Къде е другият? — попита Валънтайн.
— Може да е офейкал — отвърна великанката. — Залзан Кавол тръгна по петите му. — Тя изтърси пленника си пред Валънтайн и го задържа на земята, притискайки го с крак през кръста.
— Пусни го да стане — каза Валънтайн.
Човекът се изправи. Той изглеждаше ужасѐн. Ерманар и Насимонт го претърсиха грубо за оръжия, но не намериха нищо.
— Кой си ти? — запита Валънтайн. — Какво правиш тук?
Отговор не последва.
— Можеш да говориш. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш звездния знак на ръката си. От войските на коронала ли си?
Кимване.
— Пратен си тук да ни следиш?
Пак кимване.
— Знаеш ли кой съм аз?
Човекът се вторачи безмълвно във Валънтайн.
— Можеш ли да говориш? — попита Валънтайн. — Имаш ли глас? Кажи нещо. Каквото и да е.
— Аз… ако аз…
— Добре. Значи можеш да говориш. Питам те повторно: знаеш ли кой съм аз?
Със слаб шепот пленникът отвърна:
— Казват, че искате да откраднете трона на коронала.
— Не — рече Валънтайн. — Грешиш, приятелю. Крадецът е тоя, който седи сега в замъка Връхни. Аз съм лорд Валънтайн и искам да ми се закълнеш във вярност.
Човекът гледаше втренчено, объркан, недоумяващ.
— Колко бяхте там горе? — попита Валънтайн.
— Моля ви, сър…
— Колко?
Мрачно мълчание.
— Позволете ми да му поизвия ръката — помоли Лизамон Хълтин.
— Не е нужно. — Валънтайн се приближи повече до свилия се от уплаха човек и каза благо: — Сега ти не разбираш нищо, ала след време всичко ще ти се изясни. Аз съм истинският коронал и в името на клетвата да ми служиш те моля сега да отговориш. Колко бяхте там горе?
Душевна борба бе изписана върху лицето на човека. Бавно, неохотно, смутено той отвърна:
— Само двама, сър.
— Да повярвам ли?
— Кълна се в Господарката, сър!
— Двама. Добре. Откога ни следите?
— От… от Луманзар насам.
— С какви нареждания?
Пак колебание.
— Да… да следим движенията ви и да се върнем в лагера на сутринта.
Ерманар се намръщи.
— Което значи, че сега другият е вероятно на половин път до езерото.
— Така ли мислиш?
Беше грубият, рязък глас на Залзан Кавол. Скандарът се промъкна помежду им и изтърси пред Валънтайн като чувал картофи тялото на втора фигура със звездната емблема. Енергометът на Залзан Кавол бе пробил дупка в него от гърба до гърдите.
— Гоних го около половин миля, милорд. Бързокрак дявол, да му се не види! Движеше се по-пъргаво от мен по купчините камъни и искаше да ми се изплъзне. Заповядах му да спре, ала продължаваше да тича, и тогаз…
— Заровете го някъде по-далеч от пътеката — отсече Валънтайн.
— Милорд! Сгреших ли, като го убих?
— Нямал си друг изход — изрече Валънтайн с по-мек тон. — По-добре да беше го уловил жив. Но не си могъл, тъй че не си имал друг изход. Отлично, Залзан Кавол.
Валънтайн се извърна. Убийството го бе потресло, не можеше да се преструва на равнодушен. Този човек бе умрял само защото беше верен на коронала или на човека, когото смяташе за коронал.
Гражданската война бе взела първата си жертва. Кръвопролитието бе започнало тук, в този град на мъртвите.
4
Сега не можеше и да се мисли да продължават обиколката. Върнаха се с пленника в лагера си. А на сутринта Валънтайн даде заповед да минат през Велализиер и да поемат на североизток.
Денем разрушеният град не изглеждаше толкова вълшебен, макар и да беше не по-малко внушителен. Трудно можеше да се проумее как един такъв крехък и немеханизиран народ като метаморфите е придвижвал тия грамадни каменни блокове; но преди двайсет хиляди години той може да не е бил толкова немеханизиран. Навъсените преобразяващи се от пиурифейнските гори, тези хора, които обитаваха плетени тръстикови колиби и кални улици, бяха само разбитата останка от расата, която някога е управлявала Маджипур.
Валънтайн се закле да се върне тук, щом свършеше работата си с Доминин Барджазид, и да изследва подробно древната столица, като разчисти храсталака, направи разкопки и я възстанови. Ако е възможно, мислеше си той, ще покани метаморфски вождове да участват в тази работа — при все че се съмняваше дали ще се съгласят да съдействат. Необходимо беше нещо, което да възстанови връзката между двете населения на планетата.