— Направи магия — заповяда той на магьосника, — тъй че да видиш къде ни причакват вражеските армии. Можеш ли да го направиш?
Големите бляскави златисти очи на вруна трепнаха насмешливо.
— Дали мога да го направя? Все едно да питаш може ли добиче да яде трева. И морски дракон да плува.
— Тогава направи го — рече Валънтайн.
Делиамбър се отдръпна, замърмори някакви думи и размаха пипалата си, извивайки и преплитайки ги в най-сложни фигури. Валънтайн подозираше, че магьосничеството на Делиамбър е предназначено главно за зяпачи, че при истинската работа няма никакво размахване на пипала или мънкане на заклинания, а само насочване на проницателното и чувствително съзнание на Делиамбър така, че да улови трептенията на далечни реалности. Но какво от това. Нека врунът устройва малкото си зрелище. Валънтайн признаваше, че известна показност е важна смазка в много дейности на цивилизацията, не само в дейността на магьосниците и жонгльорите, но и на коронала, понтифекса, Господарката, Краля на сънищата, съногадателите, преподавателите на тайнства, може би дори на митничарите по границите на провинциите и продавачите на наденички по уличните сергии. Когато упражняваш занаята си, не бива да бъдеш прекалено шаблонен и банален; трябва да обличаш това, което вършиш, в магия, в театралност.
— Войската на коронала, изглежда, си стои на мястото, където се е разположила на лагер — каза Делиамбър.
Валънтайн кимна.
— Добре. Дано да лагеруват там дълго, чакайки да се върнем от разходката си до Велализиер. Можеш ли да откриеш други армии северно оттук?
— Не на голямо разстояние — отвърна Делиамбър. — Усещам присъствието на рицарски отреди, събрали се в замъка Връхни. Но те си стоят в него постоянно. Откривам малки военни части тук-там в петдесетте града. Но и в това няма нищо необикновено. Короналът разполага с много време. Просто ще си седи в замъка и ще чака да се приближите. И тогава ще започне голямата мобилизация. Какво ще правите, Валънтайн, когато от замъка Връхни към вас се спуснат един милион воини?
— Смяташ ли, че не съм мислил по този въпрос?
— Знам, че почти за нищо друго не мислите. Но трябва да се замислите сериозно: срещу стотиците наши има милиони техни.
— Едномилионна армия би била тежкоподвижна — каза Валънтайн спокойно. — Много по-просто е да жонглираш с бухалки, отколкото с дънери на дуикови дървета. Плашиш ли се от бъдещето, Делиамбър?
— Ни най-малко.
— И аз — заяви Валънтайн.
Но, разбира се, Валънтайн знаеше, че в такива приказки винаги има показно перчене. Плашеше ли се? Не, фактически не; рано или късно смъртта сполетява всички и е глупаво да се страхуваш от нея. Валънтайн знаеше, че малко се бои от смъртта, защото я бе срещал и в гората близо до Авендройн, и в буйните бързеи на Стейче, и в търбуха на морския дракон, и когато се бореше с Фарсал на острова, и в никой от тия случаи не бе изпитвал нещо, което би могло да се нарече страх. Ако армията, чакаща го в замъка Връхни, сразеше малобройните му войски и победеше, щеше да бъде жалко — също както щеше да бъде жалко, ако се бе разбил в камъните по Стейче, — но тази вероятност никак не го плашеше. Това, което изпитваше — а то беше по-важно от страха за собствения си живот, — беше известен страх за Маджипур. Ако се провалеше поради колебание, глупост или просто недостатъчна сила, Замъкът щеше да остане в ръцете на Барджазидите и ходът на историята щеше да се промени завинаги, и в последна сметка милиарди невинни същества щяха да страдат. Да предотврати това беше голяма отговорност и той усещаше тежестта й. Ако загинеше храбро, опитвайки се да се изкачи на Върха, поне изпитанията му щяха да свършат; ала мъките на Маджипур тепърва щяха да започнат.
5
Сега пътуваха през мирни селски области, периметъра на големия земеделски пояс, който опасваше Върха и снабдяваше Петдесетте града с продукти. Валънтайн избираше все главните пътища. Вече нямаше смисъл да се пази тайна; такъв очебиен керван едва ли би могъл да се скрие, а и бе дошло време светът да узнае, че е на път да се започне борба кой да владее замъка на лорд Валънтайн.
Така или иначе светът вече научаваше за това. Разузнавачите на Ерманар, завърнали се от град Пендиуейн, разположен нагоре по течението на Глейдж, донесоха вести за първите контрамерки на узурпатора.
— Между нас и Пендиуейн няма никакви армии — докладва Ерманар. — Но из града са разлепени афиши, които те заклеймяват като бунтовник и подривен елемент, обществен враг. Изглежда, че изявленията на понтифекса в твоя полза още не са получили гласност. Гражданите на Пендиуейн биват призовавани да образуват опълчение, за да бранят законния си коронал и установения ред срещу вашето въстание. И се ширят послания.