— Много лесно стана — прошепна Валънтайн на Карабела. — Дали ще мога да продължа така до самия замък Връхни! Да сплаша някой и друг шишкав кмет и да си възвърна трона с акламации?
— Дано да можеш — отвърна тя. — Но Барджазидът чака там горе с телохранителите си и не ще успееш да го сплашиш само с думи и внушителни театрални ефекти. Ще има битки, Валънтайн.
— Тогава дано да бъде само една.
Тя докосна леко ръката му.
— Заради теб се надявам, че ще бъде само една, и то малка.
— Не заради мен — каза той. — Заради целия свят. Не искам никой от хората ми да загине, когато поправяме това, което Доминин Барджазид ни е причинил.
— Не предполагах, че може да има толкова благородни крале, мили — рече Карабела.
— Карабела…
— Сега изглеждаш толкова тъжен!
— Боя се от това, което ми предстои.
— Предстои ти — каза тя — неотложна борба, щастлива победа и възстановяване на реда. И ако искаш да бъдеш добър крал, милорд, ръкомахай на народа си, усмихвай се и заличи от лицето си това трагично изражение. Права ли съм?
Валънтайн кимна.
— Ти говориш истината — рече той и като улови ръката й, прокара устни бързо, но нежно по малките остри кокалчета на пръстите й. И като се обърна, загледа множеството, което викаше името му, и вдигна ръце към тях, за да приеме приветствията им.
Струваше му се удивително познато да навлиза в един голям град по булеварди с акламиращи тълпи от двете страни. Валънтайн си спомни, макар и то да приличаше на спомен от сън, началото на злополучната си голяма обиколка, когато през пролетта на царуването си бе пътувал по река до Алаизор на западния бряг и през Острова, за да коленичи до майка си във Вътрешния храм, а после голямото пътешествие по море на запад към Зимроел и приветстващите го тълпи в Пилиплок. Велатис и Нарабал, там, в пищните зелени тропици. Ония паради, ония пиршества, вълнението, блясъкът и носле в Тиломон пак тълпи, пак викове: „Валънтайн! Лорд Валънтайн!“. Спомни си също за една изненада в Тиломон: Доминин Барджазид, синът на Краля на сънищата, бе дошъл от Сувраел да го поздрави и да му поднесе почитанията си на едно пиршество, защото Барджазидите обикновено стояха там, в слънчевото си кралство, живееха далеч от хората, занимаваха се със своите машини за сънища, пращаха нощните си послания, с които даваха указания, заповядваха и наказваха. И банкета в Тиломон, и манерката с вино от ръката на Барджазид, и следващото нещо, което Валънтайн помнеше, беше, че гледаше надолу към град Пидруид от един варовиков рид, с объркани спомени в главата си, че е отрасъл в Източен Зимроел и е пребродил някак целия континент чак до западния бряг. А сега, толкова месеци покъсно, отново викаха името му по улиците на един голям град след дълго и необикновено прекъсване.
В кралския апартамент в кметството Валънтайн повика кмета Халигорн, който все още изглеждаше замаян и залисан, и рече:
— Искам от теб флотилия речни кораби, която да ме закара нагоре по Глейдж до извора. Разходите ще бъдат покрити от кралската хазна след възвръщането на трона.
— Добре, милорд.
— А колко бойци можеш да ми дадеш?
— Бойци ли?
— Бойци, войници, въоръжени хора. Разбираш ли какво искам от теб, кмете Халигорн?
Кметът гледаше слисано.
— Ние, пендиуейнци, не се славим с умението си да водим война, милорд.
Валънтайн се усмихна.
— Ние също не се славим с умението си да водим война където и да било на Маджипур, слава на Божествения. И все пак, колкото и да сме миролюбиви, ние се бием, когато сме застрашени. Узурпаторът заплашва всички ни. Не сте ли усетили през току-що изтеклата година бремето на необикновени нови данъци и странни наредби?
— Разбира се, но…
— Какво но? — попита Валънтайн рязко.
— Предполагахме, че по този начин новият коронал просто изпробва властта си.
— И ще позволите смирено да бъдете потискани от тоя, чието задължение е да ви служи?
— Милорд…
— Нищо, нищо. Виждате ли, че вие ще спечелите не по-малко от мен, когато възтържества правдата? Дайте ми армия, кмете Халигорн, и хиляди години в баладите ни ще бъде възпявана храбростта на пендиуейнци.
— Аз отговарям за живота на хората си, милорд. Не бих допуснал да ги избиват или…
— Аз пък отговарям за живота на вашите хора и за още двайсет милиарда други — каза Валънтайн разпалено. — И ако се пролеят пет капки нечия кръв, докато се придвижвам към замъка Връхни, за мен това ще бъдат шест капки. Но без армия аз съм твърде уязвим. С армия ставам кралска особа, имперска сила, която отива да се разплати с врага. Разбирате ли, Халигорн? Свикайте хората си, кажете им какво трябва да се направи, призовете за доброволци.