Шанамир гледаше озадачен; после се ухили, с мъка се сдържа да не се разсмее и най-сетне смехът му се отприщи.
— Милорд! — извика той.
По крайчетата на очите му блеснаха сълзи.
— Спомняш ли си, там, в Пидруид? Когато исках да купя наденички с монета от петдесет рояла? Помниш ли, когато ме смяташе за глупак? „Лековат“, точно с тази дума си послужи. Лековат. Предполагам, че съм бил глупак през ония първи дни в Пидруид.
— Това беше много отдавна, милорд.
— Вярно. И може още да съм глупак, щом се катеря така към замъка Връхни, за да се опитам да си възвърна оная съсипваща, изнурителна управленческа длъжност. Но може и да не съм такъв. Дано не съм, Шанамир. Просто не забравяй да се усмихваш по-често. Кажи на първата колона да потегли.
Младежът изтича. Валънтайн го проследи с очи. Пидруид беше толкова далеч, толкова отдалечен във времето и пространството, на един милион мили, на един милион години. Така поне му се струваше. А всъщност само преди една година и няколко месеца седеше на оная издатина от бял камък през оня зноен душен ден, гледаше към Пидруид и се чудеше какво да прави по-нататък. Шанамир, Слийт, Карабела, Залзан Кавол! Всички тия месеци на жонглиране на провинциални сцени и спане на сламеници в гъмжащи от бълхи селски странноприемници! Какво чудесно време беше тогава, мислеше си Валънтайн — колко волен, колко лек бе животът. Важното е да си осигуриш ангажимент в следващия град по пътя и да внимаваш да не изпуснеш бухалките върху крака си. Никога не бе се чувствал толкова щастлив. Какво голямо добро му бе направил Залзан Кавол, че го взе в трупата си, колко радушно го бяха учили Слийт и Карабела на изкуството си! Коронал на Маджипур сред тях, а те да не знаят! Кой от тях би могъл да си представи тогава, че скоро няма да бъдат вече жонгльори, а генерали, предвождащи една освободителна армия срещу замъка Връхни.
Първата колона вече се раздвижи. Флотерните коли потеглиха напред по безкрайните необятни склонове простиращи се между Амбълморн и Замъка.
Петдесетте града около замъка Връхни бяха пръснати като стафиди върху пудинг, в приблизително концентрични кръгове, спускащи се радиално от върха на замъка. В най-външния кръг влизаха една дузина — Амбълморн, Перимор, Морвол, Канзилейн, Бимбак Ист, Бимбак Уест, Фурибъл, Дийпънхау дейл, Норморк, Казказ, Стипул и Дундилмир. Тези така наречени Градове на Склона бяха центрове на промишленост и търговия и най-малкият от тях, Дийпънхау дейл, имаше седеммилионно население. Тези градове, основани преди десет-дванайсет хиляди години, по строеж клоняха към старинен стил, с улична мрежа, която някога може да е била рационална, ала отдавна бе станала претъпкана и объркана в резултат от произволни реконструкции. Всеки град имаше свои присъщи хубости, с които се славеше из цял свят. Валънтайн никога не бе ги посещавал — докато живееше в замъка Връхни, нямаше време да се запознае с всичките Петдесет града, — но бе виждал много от тях: Бимбак Ист и Бимбак Уест с двете им високи една миля кули от лъскави кристални тухли, Канзилейн, където статуите говореха, Дундилмир с Огнената долина. Между тези градове имаше кралски паркове, резервати за флора и фауна, ловни полета и свещени гори, всичко това обширно и просторно, защото заемаше хиляди квадратни мили — достатъчно пространство за развитието на една непретъпкана и небързаща цивилизация.
Сто мили по-високо бе разположен кръгът от девет Свободни града — Сикал, Хюйн, Бибирун, Стий, Ъпор Сънбрейк, Лоуър Сънбрейк, Касолторн, Гимкандейл и Вюгел. Между учените се спореше за произхода на названието свободни градове, защото никой град на Маджипур не беше повече или по-малко свободен от който и да било друг; но според най-общоприетото схващане някъде около царуването на лорд Стиамот тези девет града били освободени от данък, с какъвто облагали другите, като отплата за специални услуги, направени на коронала. Знаеше се, че до ден днешен Свободните градове претендират за такова освобождаване, често с успех. Най-големият от Свободните градове беше Стий на реката със същото име, с трийсет милиона жители — сиреч град колкото Ни-моя, а според слуховете дори още по-голям. Валънтайн трудно можеше да си представи място, което толкова много да прилича на Ни-моя по великолепие; ала през годините, прекарани в замъка Връхни, никога не бе успявал да посети Стий и сега дори нямаше да се приближи до него, защото той се намираше далеч от другата страна.
Още по-нависоко се намираха единайсетте Стражеви града — Стеринмор, Коуани, Грийл, Минимул, Стрейв, Хоикмар, Ертсуд Гранд, Реноск, Фа, Лоуър Сигла, Хайър Сигла. Всички те бяха големи, с население от седем до тринайсет милиона. Тъй като на тяхната височина обиколката на Върха не беше толкова голяма, Стражевите градове бяха разположени по-наблизо един до други отколкото по-долните и се смяташе, че след още няколко века те може да образуват непрекъснат пояс с градско население, опасващ средните склонове на Върха.