— Не е ли много студено там горе? — попита младежът.
— Студено ли? Не, никак не е студено. Меко е като тук. Дори по-меко. Вечна пролет. Въздухът е благ и лек и винаги цъфтят цветя.
— А се простира толкова високо към небето! Планините на Кхинторския хребет не могат да се мерят по височина с тази — не са дори колкото едно петънце на Върха — и все пак са ми разправяли, че по Кхинторските върхове пада сняг и понякога се задържа през цялото лято. Сигурно в Замъка е тъмно като нощ, Валънтайн, и студено, студено като смъртта.
— Не — каза Валънтайн. — Машините на древните създават непрекъсната пролет. Те имат корени дълбоко в планината, смучат енергия — нямам представа как — и я превръщат в топлина, светлина, приятен, мек въздух. Виждал съм машините в дълбините на Замъка — метални грамади, с толкова метал може да се построи цял град, и гигантски помпи, и огромни месингови тръби, и тръбопроводи…
— Кога ще бъдем там, Валънтайн? Близо ли сме вече?
Валънтайн поклати глава.
— Не сме изминали дори половината път.
8
Най-прекият път нагоре през Свободните градове минаваше между Бибирун и Ъпър Сънбрейк. Това беше широко, постепенно издигащо се разклонение на Върха с толкова слаб наклон, че малко време се губеше за лъкатушене насам-натам. Когато приближиха до Бибирун, Валънтайн научи от скандара Горзвал, който служеше като главен интендант, че запасите на армията от пресни плодове и месо са на изчерпване. Явно най-благоразумно беше да се запасят на тази височина, преди да започнат изкачването към Стражевите градове.
Бибирун беше град с дванайсет милиона жители, разположен внушително на дълъг сто мили хребет, сякаш надвиснал от Върха. Имаше само един подстъп до него — откъм Ъпър Сънбрейк, през толкова стръмна и тясна клисура, че сто войника биха могли да я бранят срещу цял милион. Валънтайн никак не се учуди, когато се приближи до клисурата и видя, че тя е заета, и то от малко повече от сто войника.
Ерманар и Делиамбър отидоха напред да преговарят. След малко се върнаха с новината, че херцог Хейтлуиг Чоргски, на чиято провинция Бибирун беше столица, командува войските в клисурата и е готов да разговаря с Валънтайн.
— Кой е този Хейтлуиг? — попита Карабела. — Познаваш ли го?
Валънтайн кимна.
— Слабо. Спада към рода на Тиеверас. Дано ми няма зъб.
— Той би могъл да спечели щедрото благоразположение на Доминин Барджазид — подхвърли Слийт мрачно, — като те разбие в този пролом.
— И после да се измъчва за това във всичките си сънища? — попита Валънтайн, смеейки се. — Може да е пияница, но не и убиец, Слийт. Той е един от благородниците на кралството.
— Такъв е и Доминин Барджазид, милорд.
— Самият Барджазид не е посмял да ме убие, когато е имал такава възможност. Нима трябва да очаквам убийци винаги, когато преговарям? Хайде, губим време в приказки.
Валънтайн отиде пеш до устието на клисурата, придружен от Ерманар, Азенхарт и Делиамбър. Херцогът и трима от приближените му чакаха.
Хейтлуиг беше широкоплещест, мощен на вид човек с гъста, корава, къдрава бяла брада и червендалесто, месесто лице. Той гледаше напрегнато Валънтайн, сякаш търсеше в чертите на този русокос непознат някаква следа от душата на истинския коронал. Валънтайн го поздрави така, както бе общоприето коронал да поздравява провинциален херцог — с ласкав поглед и обърната навън длан, и веднага постави Хейтлуиг в затруднение, тъй като той явно не знаеше как е най-подходящо да отговори. След малко каза:
— Носи се слух, че вие сте лорд Валънтайн, сменен чрез магия. Ако е така, приветствам ви с добре дошъл, милорд.
— Повярвайте ми, Хейтлуиг, това е истина.
— Имаше послания в такъв смисъл. А също и в обратния.
Валънтайн се усмихна.
— Посланията на Господарката са достоверните. Тия на Краля струват горе-долу толкова, колкото бихте очаквали, като имате предвид какво е направил неговият син. Получихте ли нареждания от Лабиринта?
— Да. Че трябва да ви признаем. Но сега времената са необикновени. Щом не бива да вярвам на това, което чувам от Замъка, как мога да имам вяра на заповедите, идващи от Лабиринта? Те може да са фалшификации или измами.
— С нас е Ерманар, висш служител на вашия дядо понтифекса. Той не е тук като мой пленник — рече Валънтайн. — Може да ви покаже печатите на понтифекса, които му дават власт.
Херцогът повдигна рамене. Очите му продължаваха да изучават Валънтайновите.
— Загадъчна работа е това, че коронал може да бъде сменен по този начин. Ако такова нещо е вярно, значи всичко може да се окаже вярно. Какво търсите в Бибирун… милорд?