— Имаме нужда от плодове и месо. Предстоят ни още стотици мили път, а на гладни войници не може да се разчита.
Бузата на Хейтлуиг трепна, когато каза:
— Сигурно знаете, че сте в Свободен град.
— Зная. Но какво от това?
— Традицията е много стара и възможно е другите да са я забравили. Но ние от Свободните градове считаме, че не сме длъжни да даваме на правителството продукти извън законно определените данъци. Разходите за снабдяване на армия с размерите на вашата…
— … ще бъдат поети изцяло от имперската съкровищница — отсече Валънтайн. — Ние не искаме от Бибирун нищо, което би му струвало дори колкото една монета от пет тегла.
— А с вас ли се движи имперската съкровищница?
Валънтайн избухна за миг:
— Имперската съкровищница се намира в замъка Връхни още от времето на лорд Стиамот и когато се добера до там и сваля узурпатора, ще изплатя напълно всичко, което купим оттук. Или честната дума на коронала вече не се приема в Бибирун?
— Да, честната дума на коронала все още се приема — произнесе Хейтлуиг предпазливо. — Но съществуват съмнения, милорд. Ние тук сме пестеливи хора и голям срам ще падне върху ни, ако излезе, че сме повярвали на честната дума на… на човек, който ни е излъгал.
Валънтайн се мъчеше да запази търпение.
— Вие ме наричате „милорд“, а говорите за съмнения.
— Да, не съм уверен. Признавам това.
— Хейтлуиг, елате настрана да си поговорим малко насаме.
— А?
— Дръпнете се на десет крачки! Нима мислите, че ще ви прережа гърлото, щом се отделите от телохранителите си? Аз искам да ви прошушна нещо, което може би не искате да кажа пред други.
Херцогът със смутен и неспокоен вид кимна неохотно и последва Валънтайн. Валънтайн заговори тихо:
— Когато дойдохте в замъка Връхни на коронясването ми, вие, Хейтлуиг, седяхте на трапезата с роднините на понтифекса и изпихте четири-пет бутилки мулдемарско вино, спомняте ли си? И когато се насмукахте здравата, станахте да танцувате, но се препънахте в крака на братовчеда си Елзандир, проснахте се по лице и тутакси щяхте да се сбиете с Елзандир, ако не бях ви прихванал с ръка през кръста и дръпнал настрана. Е, така ли беше? Това възражда ли някакъв спомен у вас? И щях ли да зная нещо за тази случка, ако бях някакъв си парвеню от Зимроел, който се опитва да заграби замъка на лорд Валънтайн?
Лицето на Хейтлуиг бе почервеняло.
— Милорд…
— Сега го казвате донякъде с известно убеждение! — Валънтайн прегърна сърдечно херцога през рамото. — Добре, Хейтлуиг. Дайте ми помощта си и когато дойдете в Замъка да отпразнуваме връщането ми на трона, ще получите още пет бутилки хубаво мулдемарско вино. И се надявам, че ще бъдете по-въздържан от предишния път.
— Милорд, с какво мога да ви бъда полезен?
— Казах ви. Имаме нужда от плодове и прясно месо и ще уредим сметката, когато стана отново коронал.
— Добре. Но ще станете ли коронал?
— Какво искате да кажете?
— Армията, която чака горе, не е малка, милорд. Лорд Валънтайн — имам предвид тоя, който се представя за лорд Валънтайн — свиква стотици хиляди граждани за отбраната на Замъка.
Валънтайн се намръщи.
— А къде се събира тази армия?
— Между Ертсуд Гранд и Бомбифейл. Той докарва сили от всички Стражеви градове и от всички градове над тях. Реки от кръв ще потекат надолу от Върха, милорд.
Валънтайн се извърна и за миг затвори очи. Болка и ужас раздираха душата му. Това беше неизбежно и никак не го учудваше, точно такъв развой бе очаквал още от началото. Доминин Барджазид щеше да го остави да се придвижва свободно през по-долните склонове, а после да окаже ожесточена съпротива на по-горните, използвайки срещу него личната си кралска охрана, рицарите от аристократичен произход, с които бе отрасъл. На предните линии срещу него щяха на бъдат Стазилейн, Тунигорн, братовчед му Миригант, Елидат, Дивис, синът на брат му…
За миг решителността на Валънтайн се разколеба още веднъж. Заслужава ли да навлече размирици, кръвопролития, страдания на народа си, за да стане коронал за втори път? Може пък да е бил свален по волята на Божествения. Ако престъпеше тази воля, дали нямаше да предизвика само някакъв страшен катаклизъм на равнините над Ерстуд Гранд и да остави белези върху душите на всички, а това би изпълвало нощите му с мрачни обвинителни сънища, които щяха да гризат съвестта му, и името му щеше да бъде завинаги прокълнато.
Все още имаше възможност да се върне обратно, можеше да се откаже от сблъсък със силите на Барджазид, можеше да приеме присъдата на съдбата, можеше…