Не.
Това беше борба, която бе водил и спечелил вътре в себе си по-рано, и не искаше да я води повторно. Мним коронал, безчестен, подъл и опасен, заемаше най-висшия пост в страната и управляваше безскрупулно и незаконно. Не биваше да се допуска това да продължава. Всичко друго беше без значение.
— Милорд? — каза Хейтлуиг.
Валънтайн погледна отново херцога.
— Само от мисълта за война ме заболява сърцето, Хейтлуиг.
— Тя никого не привлича, милорд.
— И все пак идва време, когато трябва да се воюва, за да не се случат още по-лоши неща. Мисля, че сега е тъкмо такова време.
— Така изглежда.
— Признавате ли ме за коронал, Хейтлуиг?
— Мисля, че никой претендент не би могъл да знае, че съм се напивал на коронацията.
— А ще се биеш ли рамо до рамо с мен над Ерстуд Гранд?
Хейтлуиг го гледаше спокойно.
— Разбира се, милорд. Колко бибирунски бойци ще искате?
— Да речем, пет хиляди. Там горе не ми трябва голяма армия — само да бъде вярна и храбра.
— Пет хиляди бойци са на ваше разположение, милорд. Ще ви дам и повече, ако пожелаете.
— Пет хиляди са достатъчни, Хейтлуиг, и ви благодаря за доверието. А сега да се погрижим за пресните плодове и месото!
9
Престоят в Бибирун беше кратък, колкото Хейтлуиг да събере силите си и да снабди Валънтайн с необходимите припаси, а после поеха нагоре, нагоре и все нагоре. Валънтайн се движеше в авангарда, близо до него бяха скъпите му приятели от Пидруид. Приятно му беше да вижда погледа на благоговение и захлас в очите им, да вижда пламналото от вълнение лице на Шанамир, да чува как Карабела ахка тихо от възторг, да забелязва как дори суровият Залзан Кавол мърмори и боботи от удивление, докато чудесиите на Върха се разкриваха пред тях.
А той — колко радостен се чувстваше при мисълта, че се връща у дома!
Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-приятен и по-чист ставаше въздухът, защото все повече и повече се приближаваха до големите машини, които поддържаха вечната пролет на Върха. Скоро се показаха покрайнините на Стражевите градове.
— Толкова много… — шепнеше Шанамир с пресипнал глас. — Такава величествена гледка…
Тук Върхът представляваше голям сив гранитен щит, който се виеше към небесата постепенно, но неумолимо и чезнеше в бялата облачна пелена, обвиваща горните склонове. Небето беше ослепително синьозеленикаво, по-тъмно от небето над маджипурските низини. Валънтайн помнеше това небе, колко го бе обичал, колко мразеше да слиза в обикновения свят на обикновените цветове оттатък Върха. Сега сърцето му се свиваше, като го гледаше. Всеки хълм и рид сякаш беше очертан от искрящ ореол с тайнствен блясък. Самият прах, развяван по краищата на пътя, като че блестеше и сияеше. Виждаха се градове-спътници и по-малки селища, изпъстрили тук-там далечния пейзаж, блещукащи като величествени, вълшебни места, а високо горе вече се открояваха няколко от главните градски центрове. Ертсуд Гранд лежеше право отпред, огромните му черни кули едва се очертаваха на хоризонта, а на изток се мержелееше нещо тъмно — вероятно град Минимул; Хоикмар, прочут с тихите си канали и улици, едва се забелязваше в най-западния край на пейзажа.
Валънтайн замига, за да прогони неочакваните и неприятни сълзи, с които внезапно се бяха налели очите му. Той потупа джобната арфа на Карабела и каза:
— Попей ми.
Тя се усмихна и взе малката арфа.
— Пяхме това в Тиломон, където замъкът Връхни беше само място от приказките, романтичен блян… Това е край далеч на изток, що няма да съзрем дори; там никнат хълмове лъчисти и градове по три, по три. Тез властници на замък Връхни турнири правят всеки ден…
Тя се спря, подрънка бързо и нервно на струните нещо нехармонично, свали арфата. Извърна лицето си от него.
— Какво има, любов моя? — попита Валънтайн.
Карабела поклати глава.
— Нищо. Просто забравих думите.
— Карабела!
— Нищо няма, казах!
— Моля те…
Тя погледна към него, прехапала устни, с плувнали в сълзи очи, и прошепна:
— Толкова чудно е тук, Валънтайн. И толкова необикновено… толкова страшно…
— Чудно, да. Но не и страшно.
— Красиво е, знам. И никога не съм си представяла, че ще е толкова огромно, всички тия градове, тия планини, които са част от голямата планина, всичко е чудно. Но… но…
— Кажи ми.
— Ти се прибираш у дома си, Валънтайн! При всички твои приятели, при твоите роднини, при твоите… твоите любовници, предполагам… Щом спечелим войната, те ще те наобиколят, ще те помъкнат по банкети и празненства и… — Тя помълча. — Бях се заклела да не говоря за това.