— Кажи го.
— Милорд…
— Не бъди толкова официална, Карабела. — Той я улови за ръцете. Забеляза, че Шанамир и Залзан Кавол са се отдръпнали в друга част на флотерната кола и са седнали гърбом към тях.
Думите сякаш бликнаха от устата й:
— Милорд, какво ще стане с малката жонгльорка от Тиломон, когато бъдете отново сред принцовете и знатните дами в замъка Връхни?
— Давал ли съм ти основание да мислиш, че ще те изоставя?
— Не, милорд. Но…
— Наричай ме Валънтайн, ако обичаш. Какво но?
Бузите й поруменяха. Тя издърпа ръката си от неговата и я прокара нервно през тъмната си лъскава коса.
— Твоят херцог Хейтлуиг вчера ни видя заедно, видя, че си ме обгърнал с ръка… Валънтайн, ти не забеляза усмивката му! Като че аз съм някаква хубава играчка, някакво галено животинче, някаква дрънкулка, която можеш да захвърлиш, когато му дойде времето.
— Струва ми се, че четеш прекалено много в усмивката на Хейтлуиг — отвърна Валънтайн спокойно, макар че и той я бе забелязал и се бе смутил. Знаеше, че на Хейтлуиг и други с неговия ранг Карабела ще се стори просто една неочаквано появила се държанка от невъобразимо нисшо потекло, към която трябва да се отнасят в най-добрия случай с презрение. През предишния му живот в замъка Връхни такива съсловни различия се смятаха за нещо неоспоримо, естествено и общоприето; ала той отдавна бе слязъл от Върха и сега виждаше нещата в друга светлина. Опасенията на Карабела бяха основателни. И все пак това си оставаше проблем, който можеше да се реши, когато дойдеше времето. Преди него имаше да се справя с други проблеми.
— Хейтлуиг е твърде пристрастен към виното и душата му е груба — каза той добродушно. — Не му обръщай внимание. Ти ще намериш място сред високопоставените в Замъка и никой не ще посмее да те обиди, когато аз бъда отново коронал. Хайде, сега довърши песента.
— Обичаш ли ме, Валънтайн?
— Да, обичам те. Но те обичам по-малко, когато очите ти са зачервени и подпухнали, Карабела.
Тя изсумтя.
— Такова нещо се казва на дете! За дете ли ме смяташ?
Валънтайн повдигна рамене и отговори:
— Смятам те за жена, и то умна и очарователна. Но какво да отговоря, когато ме питаш обичам ли те?
— Че ме обичаш. Без никаква друга украса.
— Извинявам се тогава. Трябва по-внимателно да репетирам тия неща. Ще попееш ли пак?
— Щом желаеш — рече тя и взе джобната си арфа.
Цяла сутрин се движиха все по-нагоре и по-нагоре, към откритите пространства оттатък Свободните градове. Валънтайн избра Пиниторския път, който се извиваше между Ерстуд Гранд и Хоикмар през пуста селска местност — каменисти плата, прошарени само тук-там с редки горички от гхазанови дървета с дебели пепелявосиви стъбла и криви преплетени клони — дървета, които живееха по десет хиляди години и издаваха тих звук на въздишка, когато им дойдеше краят. Това беше сурова и тиха земя, където Валънтайн и бойците му можеха да си поемат дъх за предстоящите усилия.
През цялото време никой не попречи на изкачването им.
— Те няма да се опитат да ви спрат — каза Хейтлуиг, — докато не се изкачите над Стражевите градове. Светът там горе е по-тесен. Земята е пресечена и нагъната. Има места, където биха могли да ви устроят засада.
— Има достатъчно простор — рече Валънтайн.
В една гола долина, опасана от назъбени върхове, отвъд която само на двайсетина мили на изток можеше да се види Ерстуд Гранд, той спря армията си, за да се посъветва с командирите си. Разузнавачи вече бяха отишли напред да огледат, вражеските сили и донесли новина, която натежа на Валънтайн като оловна плащеница: докладваха, че огромна армия, цяло море от воини, изпълва обширната плоска равнина, заемаща стотици квадратни мили под Вътрешния град Бомбифейл. Състоеше се предимно от пехотинци, но бяха насъбрани и флотерни коли, и един кавалерийски полк, и цял корпус от големи трополящи молитори, наймалко десет пъти по-многобройни от бойните животни, огромни като танкове, които ги причакваха в бивака край бреговете на Глейдж. Но той не показа ни най-малък признак на обезсърчение.
— Те ни превъзхождат по численост двадесет пъти — рече Валънтайн. — Според мен това е окуражително. Много жалко, че не са още повече — но армия с такива размери ще бъде толкова тежкоподвижна, че лесно ще се справим с нея. — Почука по картата пред себе си. — Те са разположени тук, в Бомбифейлската равнина, и сигурно виждат, че ние се насочваме право към тази равнина. Ще очакват да се опитаме да се изкачим през Перитолския проход, западно от равнината, затова ще поставят там най-силна охрана. Ние наистина ще тръгнем към Перитолския проход. — Валънтайн чу как Хейтлуиг изохка от ужас, а Ерманар го изгледа с внезапно обидено учудване. Валънтайн продължи невъзмутимо: — И докато ние напредваме, те ще пратят подкрепления в тази посока. Щом започнат да навлизат в прохода, трудно ще им бъде да се прегрупират и пренасочат. Когато вземат да се придвижват, ние ще завием обратно към равнината, ще се врежем право в сърцето на лагера им, ще ги прегазим и ще продължим към самия Бомбифейл. Над Бомбифейл е пътят за Хай Морпин, който ще ни изведе безпрепятствено до Замъка. Има ли въпроси?