— Ами ако разполагат с втора армия, която ни причаква между Бомбифейл и Хай Морпин? — обади се Ерманар.
— Попитай ме пак за това — отвърна Валънтайн, — когато отминем Бомбифейл. Други въпроси?
Огледа се. Никой не проговори.
— Добре. Тогава напред!
След един ден, когато навлязоха в големия зелен пояс около Вътрешните градове, земята стана по-плодородна. Сега бяха в облачната зона, студена и влажна, където все още се виждаше слънцето, но съвсем смътно, през виещи се валма мъгла, която никога не се вдигаше. В тази влажна област растенията, достигащи долу само до коленете, придобиваха гигантски размери, с листа като подноси и стъбла като дървесни дънери и всичко лъщеше от слой бляскави капчици вода.
Местността тук беше пресечена, със стръмни планински вериги, издигащи се рязко от дълбоки долини, и пътища, които опасно лъкатушеха около сурови конусовидни върхове. Трудно можеше да се избере път: на запад бяха Бангълкодските върхове, област на непроходими назъбени планини, които едва ли са били изследвани някога, на изток — широкият и леснодостъпен скат на Бомбифейлската равнина, а право напред, обградени от двете страни със стръмни каменни стени, бяха редицата гигантски естествени стъпала, известни като Перитолския проход, където — ако предположенията на Валънтайн бяха правилни — чакаха в засада най-добрите бойци на узурпатора.
Без да бърза, Валънтайн поведе войските си към прохода. Четири часа напред, два часа лагеруване, пътуване още пет часа, настаняване на лагер за нощувка, тръгване късно сутринта. След ободряващия въздух около замъка Връхни лесно би могло да се пътува по-бързо. Но нямаше съмнение, че врагът следи отвисоко придвижването му, а той искаше да му даде предостатъчно време да наблюдава пътя му и да вземе необходимите контрамерки.
На другия ден ускори темпото, защото сега се виждаше първото от огромните високи стъпала на прохода. Делиамбър, пренасяйки душата си чрез магия, се върна с вест, че отбранителната армия действително е завзела прохода и че от Бомбифейлската равнина към запад прииждат допълнителни войски, за да й окажат подкрепа.
Валънтайн се усмихна.
— Още малко остава. Те падат право в ръцете ни.
Два часа преди здрач заповяда да се разположат на една приятна морава до студен буен поток. Колите се строиха в отбранителен ред, фуражири отидоха напред да съберат дърва за огньовете, интендантите започнаха да раздават вечерята — а когато настъпи нощ, внезапно из лагера се разнесе заповед да стават и да се приготвят отново за път, като оставят всички огньове да горят и много от колите все още наредени както досега.
Валънтайн усещаше как у него се надига бурна възбуда. Видя как очите на Карабела отново заблестяха, а старият белег на Слийт изпъкна рязко на бузата, когато сърцето му заби ускорено. Шанамир пък сновеше насам-натам, но не безцелно, а изпълняваше множеството свои малки и големи задължения с вещина и сериозно лице, едновременно смешен и възхитителен. Това бяха незабравими часове, изпълнени с напрежението на големи бъдещи събития.
Карабела каза:
— Едно време на Върха сигурно си изучавал задълбочено военното изкуство, щом можеш да скроиш такава хитрост — каза Карабела.
Смеейки се, Валънтайн отвърна:
— Военно изкуство ли? Каквото и военно изкуство да е било известно на Маджипур, то е било забравено, преди да минат и сто години от смъртта на лорд Стиамот. Аз не разбирам нищо от война, Карабела.
— Ала сега…
— Въпрос на догадки. Късмет. Жонглиране в гигантски мащаб. Аз импровизирам според случая. — Той смигна. — Но не казвай това на другите. Нека мислят, че военачалникът им е гений, и може наистина да го направят такъв!
На облачното небе не се виждаха никакви звезди, а луната хвърляше само слаби червеникави отблясъци. Армията на Валънтайн се движеше по пътя на Бомбифейлската равнина при светлината на едва мъждеещи осветителни глобуси, а Делиамбър седеше до Валънтайн и Ерманар в дълбок транс, лутайки се напред да търси прегради и препятствия пред тях. Валънтайн мълчеше неподвижен, чувствайки се странно спокоен. Това е наистина нещо като жонглиране в гигантски мащаб, мислеше си той. И сега, както бе правил толкова много пъти с трупата, Валънтайн се движеше към онова тихо кътче в центъра на съзнанието си, където можеше да обработва сведенията за постоянно менящия се ход на събитията, без да чувства осезаемо, че обработва или че има сведения, или че стават събития: всичко се вършеше в подходящия момент, със спокойно съзнание за единствения успешен развой на нещата.