Да. Разбира се.
Елидат Морволски.
Как бе могъл да забрави дори за миг, дори сред цялата тази ярост приятеля си от младежките години, Елидат, който понякога му беше поблизък даже от брат му Вориакс, Елидат, най-скъпия му приятел, участвал в толкова много от най-смелите му младежки подвизи, най-близък до него по способности и темперамент, Елидат, когото всички, дори самият Валънтайн, смятаха за следващия по ред коронал…
Елидат предвождаше неприятелската армия. Елидат, опасният военачалник, който трябваше да бъде премахнат.
— Милорд! — обади се Ерманар. — Чакаме вашите разпореждания, милорд.
Валънтайн се колебаеше.
— Обкръжете го — отвърна той. — Обезвредете го. Пленете го, ако е възможно.
— Бихме могли да съсредоточим огъня си върху…
— Искам го невредим — изкомандува Валънтайн рязко.
— Милорд…
— Невредим, казах.
— Добре, милорд.
Но отговорът на Ерманар не звучеше много убедено. Валънтайн знаеше, че за Ерманар врагът си е просто враг, и този военачалник щеше да причини по-малко злини, ако го убиеха незабавно. Но Елидат…!
Напрегнат и тъжен, Валънтайн гледаше как Ерманар обърна силите си кръгом и ги поведе към стана на Елидат. Нямаше нищо по-просто от това да нареди Елидат да остане невредим; но как можеше да го провери в разгара на боя? Именно от това се бе опасявал най-много Валънтайн: че някой негов любим другар ще предвожда вражеските войски — но да знае, че е Елидат, че Елидат е в опасност на бойното поле, че Елидат трябва да падне, за да може освободителната армия да напредне — какво мъчение беше това!
Валънтайн се изправи. Делиамбър заговори:
— Не трябва да…
— Трябва — отвърна той и скочи от колата, преди врунът да успее да му направи някаква магия.
Тук, във вихъра на боя, всичко беше объркано: силуети тичаха насам-натам, не можеше да се различи враг от приятел, навред шум, врява, крясъци, сигнали за тревога, прахоляк и безумие. Развоят на битката, който Валънтайн можеше да следи от флотерната си кола, оттук не се виждаше. Струваше му се, че войските на Ерманар напират от една страна и някъде по посока на Елидатовия стан се води объркан и безреден бой.
— Милорд — подвикна му Шанамир, — не бива да стоите така на открито! Вие…
Валънтайн му махна и се насочи към най-гъстите редици на сражаващите се.
Изглежда, пак бе настъпил обрат, този път със съсредоточена атака на Ерманар срещу стана на Елидат. Нашествениците се врязваха във врага и отново сееха безредие. Неприятелите отстъпваха и рицари, и граждани бягаха в кръг както им завърне, мъчейки се да се изплъзнат от безпощадните настъпващи нападатели, докато някъде далеч напред шепа защитници се държеше здраво около Елидат, самотна яка скала сред беснеещия поток.
Дано Елидат остане невредим, молеше се Валънтайн. Дано го пленят, да го пленят бързо, но да остане невредим.
Той напираше напред, почти незабележим на полесражението. Победата отново му изглеждаше близка: но тя щеше да струва твърде скъпо, прекомерно скъпо, ако се купеше със смъртта на Елидат.
Валънтайн виждаше Лизамон Хълтин и Кхун от Кианимот точно отпред, рамо до рамо; те пробиваха път, за да могат да минат другите, и помитаха всичко пред себе си. Кхун се смееше, сякаш цял живот бе чакал този миг на ожесточена схватка.
Изведнъж вражеска стрела удари синьокожия чуждоземец в гърдите. Кхун се олюля и завъртя. Виждайки, че залита да падне, Лизамон Хълтин го подхвана, подкрепи го и го положи внимателно на земята.
— Кхун! - извика Валънтайн и се втурна към него.
Дори от двайсет ярда виждаше, че чуждоземецът е сериозно ранен, Кхун дишаше тежко; мършавото му лице с остри черти изглеждаше като покрито с петна, почти сиво; очите му бяха потъмнели. Като съзря Валънтайн, той се посъживи малко и се опита да седне.
— Милорд — каза великанката, — тук не е място за вас.
Без да й обръща внимание, Валънтайн се наведе над чуждоземеца.
— Кхун! Кхун! — шепнеше той настойчиво.
— Добре съм, милорд. Знаех си аз… имало е причина… да дойда във вашия свят…
— Кхун!
— Жалко… ще изпусна победния пир…
Безпомощен, Валънтайн сграбчи острите рамене на чуждоземеца и го задържа така, ала животът на Кхун бързо и тихо угасна. Дългото му необикновено пътуване беше в края си. Най-после той бе намерил цел и спокойствие.