— Да — рече Валънтайн. — Ти ме познаваш, Елидат. Но не под това лице, което имам днес.
— Валънтайн, ти ли си?
— Никой друг.
Те закрачиха един към друг. Опаса ги обръч бойци от двете армии, мълчаливи, замаяни. Когато ги деляха само няколко стъпки, те се спряха и застанаха един срещу друг неуверено, сякаш се готвеха да се вкопчат в двубой. Елидат изучаваше чертите на Валънтайн някак зашеметено, учудено.
— Как може да бъде? — запита той най-сетне. — Възможна ли е такава магия?
— Ние яздехме заедно в пигмейската гора под Амбълморн — каза Валънтайн. — Никога не съм изпитвал такава болка, както през оня ден. Спомняш ли си, когато хвана костта с ръце, намести я и извика, като че кракът беше твой?
— Как е възможно да знаеш такива неща?
— И после няколко месеца седях и се ядосвах, докато ти, Тунигорн и Стазилейн обикаляхте Върха без мен? И как окуцях и това ми остана дори след като се излекувах? — Валънтайн се смееше. — Доминин Барджазид наследи това накуцване, когато открадна тялото ми! Кой би очаквал такава добрина от човек като него?
Елидат приличаше на сомнамбул. Той клатеше глава, сякаш да отмахне паяжини.
— Това е магия — каза той.
— Да. И аз съм Валънтайн!
— Валънтайн е в Замъка. Та аз го видях вчера, той ми пожела всичко хубаво и говореше за едно време, как сме се забавлявали…
— Откраднати спомени, Елидат. Той рови в мозъка ми и намира някогашните случки, скрити там. Не си ли забелязвал нищо особено у него през последната година? — Очите на Валънтайн се взираха дълбоко в Елидатовите и оня трепна, като че се боеше от магия. — Не ти ли е правило впечатление, че твоят Валънтайн е странно разсеян, замислен и загадъчен напоследък, Елидат?
— Да, но смятах… че е такъв от тегобите на трона.
— Значи си забелязал разликата! Промяната!
— Да, малка. Известна студенина… отчужденост, някакъв хлад лъхаше от него.
— И продължаваш да ме отричаш?
Елидат гледаше втренчено.
— Валънтайн — прошепна той, все още невярващ. — Ти, наистина ли си ти в този необикновен образ?
— Никой друг. И оня, който е там горе, в замъка, те е измамил.
— Това е толкова странно.
— Хайде, прегърни ме и стига си мънкал, Елидат! — Ухилен до уши, Валънтайн сграбчи другия, притисна го до себе си и го държа така, както приятел държи приятел. Елидат настръхна. Тялото му беше твърдо като дърво. След миг той отблъсна Валънтайн и отстъпи крачка назад, разтреперан.
— Няма защо да се страхуваш от мен, Елидат.
— Ти искаш прекалено много от мене. Да повярвам на такава…
— Повярвай.
— Вярвам, поне половината. Топлотата на очите ти… усмивката… нещата, които помниш…
— Повярвай и на другата половина — молеше Валънтайн пламенно. — Господарката, моята майка, ти праща сърдечен привет, Елидат. Ти ще я видиш отново в Замъка в деня, когато празнуваме възвръщането ми на трона. Върни войските си обратно, скъпи приятелю, и се присъедини към нас в похода ни срещу Върха.
По лицето на Елидат се четеше вътрешна борба. Устните му се движеха, един мускул на бузата му трепкаше силно. Той седеше пред Валънтайн и мълчеше.
После изведнъж каза:
— Може да е лудост, но те приемам за такъв, за какъвто се представяш.
— Елидат!
— И ще се присъединя към теб, и Божественият да ти е на помощ, ако ме заблуждаваш.
— Обещавам ти, че няма да съжаляваш за това.
Елидат кимна.
— Ще пратя вестоносци при Тунигорн…
— Къде е той?
— Държи Перитолския проход срещу нападението, което очаквахме от теб. Ядосах се, че ме остави да командувам войските тук в равнината, защото смятах, че ще пропусна възможността да се бия. Ох, Валънтайн, ти ли си наистина? Със златиста коса и това благо, невинно изражение на лицето?
— Истинският Валънтайн, да. Аз, който се измъкнах с теб и запрашихме към Хай Морпин, когато бяхме десетгодишни; взехме колесницата на Вориакс и препускахме с нея цял ден и половин нощ, а после наказаха и двама ни…
— … три дена на корички хляб от стаджа, вярно…
— … а Стазилейн ни донесе скришом паница месо, но го хванаха и на другия ден също яде с нас корички…
— … бях забравил тази подробност. А помниш ли как Вориакс ни накара да излъскаме всички части на колесницата, която бяхме изкаляли…
— Елидат!
— Валънтайн!
Те се смееха радостно и се тупаха един друг с юмруци.
Изведнъж Елидат помрачня.
— Но къде беше? — попита той. — Какво ли ти се е случило през цялата година? Страда ли, Валънтайн! Какво…
— Това е много дълга история — отвърна Валънтайн тъжно — и мястото не е подходящо да ти я разказвам. Ние трябва да спрем този бой, Елидат. Невинни граждани умират за Доминин Барджазид и не бива да допущаме това. Събери войските си, насочи ги обратно.