13
Колко странно се чувстваше, когато най-после мина под Дизимаулската арка и видя безбройните обайващи красоти на замъка пред себе си!
Като момче той бе играл из тези булеварди и алеи, бе се губил сред чудесата на безконечно преплитащите се галерии и коридори, бе гледал със захлас мощните стени, кули, оградени места и сводове. Като младеж на служба у брат си лорд Вориакс бе живял в Замъка, ей оттатък, в Пиниторския двор, където бяха жилищата на висшите чиновници, и много пъти се бе разхождал по парапета на лорд Осиър, откъдето се откриваше удивителна гледка към Морпинската падина и горните градове. А през краткото време като коронал бе заемал най-вътрешните помещения на Замъка, с възхита бе докосвал древните олющени камъни на кулата на лорд Стиамот, бе бродил сам из просторната кънтяща тронна зала на Конфалюм, бе изучавал строя на звездите от обсерваторията на лорд Киникен и бе размишлявал какво ще добави към Замъка самият той през следващите години. Сега, когато се намираше отново тук, разбираше колко много обича това място, и то не само защото беше символ на власт и имперско величие, каквито бе притежавал, а главно защото беше такова творение на вековете, такава жива, дишаща тъкан на историята.
— Замъкът е наш! — извика Елидат ликуващо, когато армията на Валънтайн нахълта през неохраняваната порта.
Но какво хубаво имаше в това, мислеше си Валънтайн, щом само след няколко часа щеше да настъпи смърт за целия връх и неговите враждуващи простосмъртни обитатели? Много време бе изтекло вече, откакто бе започнало разреждането на атмосферата. Валънтайн искаше да протегне ръце, да сграбчи с нокти бягащия въздух и да го задържи.
Засилващият се студ, който сега притискаше върха като страшна тежест, най-силно се проявяваше в самия Замък и намиращите се в него, вече зашеметени и объркани от събитията около гражданската война, стояха като восъчни фигури, немигащи и вцепенени, треперещи и неподвижни, докато отредите на нашественика нахълтваха вътре. Някои, по-хитри или по-съобразителни от другите, успяваха да изграчат: „Да живее лорд Валънтайн!“, когато непознатата златокоса фигура минаваше с колата край тях; но повечето се държаха така, като че мозъците им вече бяха започнали да замръзват.
Нахлуващите пълчища на нападателите се движеха бързо и точно, за да изпълнят набелязаните от Валънтайн задачи. На херцог Хейтлуиг и неговите бибирунски воини бе възложено да завземат покрайнините на Замъка, като разбият и обезвредят всички вражески сили. Азенхарт и шест отделения от долината пък имаха друга работа — да завардят многобройните врати на Замъка така, че никой от сподвижниците на узурпатора да не може да избяга. Слийт, Карабела и бойците им се устремиха нагоре, към имперските зали във вътрешния сектор, за да завладеят седалището на правителството. Самият Валънтайн с Елидат, Ерманар и обединените им армии пое по спираловидния надолен път към избите, където бяха настанени климатичните машини. Останалите под командуването на Насимонт, Залзан Кавол, Шанамир, Лизамон Хълтин и Горзвал настъпваха на безредни потоци, пръскайки се из Замъка да търсят Доминин Барджазид, който навярно се криеше в някоя от хилядите стаи, пък била тя и най-мизерната.
Валънтайн караше бясно надолу, докато най-сетне флотерната кола не можеше да върви по-нататък из мрачните дълбини на калдъръмения друм, а след това забърза пеш към избите. Студът вкочаняваше носа, устните и ушите му. Сърцето му думтеше, дробовете му работеха напрегнато в редкия въздух. Тези изби му бяха почти неизвестни. Той бе слизал тук само веднъж или дваж, отдавна. Елидат обаче, изглежда, познаваше пътя.
Минаха през коридори, спуснаха се по безкрайни стълби с широки каменни стъпала и влязоха в сводеста галерия с висок таван, осветена от блещукащи точици високо над главите им и през цялото време въздухът ставаше осезаемо все по-студен, неестествената нощ притискаше върха все по-здраво…
Пред тях се показа голяма сводеста дървена врата, украсена с дебели метални инкрустации.
— Разбийте я — заповяда Валънтайн. — Прогорете я, ако е нужно!
— Чакайте, милорд — произнесе мек треперлив глас.
Валънтайн се обърна рязко. Някакъв стар гхайрог с пепелява кожа и провиснали от студа змиеподобни коси, излязъл от една врата в стената, нерешително се тътреше към тях.
— Пазачът на климатичните машини — промърмори Елидат.
Гхайрогът изглеждаше полумъртъв. Той погледна объркано от Елидат към Ерманар, от Ерманар към Валънтайн; после се просна на земята пред Валънтайн и задърпа ботушите на коронала: